Изгубеният символ - Страница 99

Сега беше часът на Калерва, което означаваше, че светлината в стаята е меко морава. Само по копринен набедреник, увит около задника и кастрирания му член, Малах започна приготовленията.

Внимателно смеси веществата, които по-късно щеше да запали, за да пречисти въздуха. После сгъна новата копринена одежда, която щеше да облече вместо набедреника. И накрая пречисти стъкленица вода, за да помаже жертвата си. Когато свърши, подреди всичко на една масичка.

Взе кутия от слонова кост, занесе я при масичката и я постави при другите неща. Макар че още не беше готов да я използва, не устоя на изкушението да отвори капака и да се възхити на съкровището си.

„Ножът“.

В леглото от черно кадифе лъщеше жертвеният нож, който пазеше за тази нощ. Миналата година го бе купил за 1,6 милиона долара от ориенталския черен пазар на антики.

„Най-прочутият нож в историята“.

Този невъобразимо древен предмет с острие от желязо и ръкохватка от кост се смяташе за изгубен. През вековете го бяха притежавали безброй могъщи личности. През последните десетилетия обаче беше изчезнал и събираше праха в тайна частна колекция. Малах се сдоби с него с огромни трудности. Ножът, подозираше той, не бе пускал кръв от много години… може би от векове. Тази нощ отново щеше да вкуси силата на жертвоприношението, за което беше създаден.

Предпазливо го вдигна от кадифето и почтително лъсна острието с парче коприна, натопено в пречистена вода. Уменията му се бяха развили много от първите му плахи експерименти в Ню Йорк. Тъмното изкуство, което упражняваше, имаше много имена на различни езици, но както и да го наричаха, то бе точна наука. Тази прастара технология някога беше крила ключа за могъщи портали, но много отдавна я бяха забранили, за да я пратят в сенките на окултизма и магията. Малцината, които все още практикуваха Изкуството, се смятаха за безумци, ала той знаеше, че не е така. „Това не е работа за глупци“. Също като съвременната наука, древното Тъмно изкуство представляваше дисциплина с точни формули, определени съставки и прецизно изчислено време.

Това Изкуство не беше съвременната безпомощна черна магия, често упражнявана плахо от любопитни хора. Подобно на ядрената физика, то притежаваше потенциала да отприщи огромна сила. Предупрежденията бяха ужасни: „Неопитният изпълнител рискува да бъде поразен от енергийната вълна и погубен“.

Малах засити жаждата си да се наслади на свещения нож и насочи вниманието си към самотен лист дебел пергамент, който лежеше на масата пред него. Сам го беше направил от агнешка кожа. Както го изискваха правилата, агнето бе чисто, още недостигнало полова зрялост. До пергамента имаше гарваново перо, сребърен поднос и три мъждукащи свещи, подредени около масивна месингова купа, съдържаща два и половина сантиметра гъста тъмночервена течност.

Тази течност беше кръвта на Питър Соломон.

„Кръвта е течността на безсмъртието“.

Той взе перото, постави лявата си ръка върху пергамента и като потопи върха в кръвта, грижливо очерта дланта си. После добави петте символа на Древните тайни, по един на петте пръста.

„Короната… изобразява царя, в който ще се превърна.

Звездата… изобразява небесата, които предопределиха моята съдба.

Слънцето… изобразява просветлението на душата ми.

Фенерът… изобразява бледата светлина на човешкия разум.

И ключът… изобразява липсващия елемент, който тази нощ най-после ще бъде мой“.

Вдигна пергамента и се възхити на изпълнението си на светлината на трите свещи. После, като напяваше древно заклинание, го поднесе към третата свещ и листът избухна в пламъци. Пусна го върху сребърния поднос, остави го да догори и въглеродът в животинската кожа се разпадна на черен прах. Когато пламъкът угасна, той внимателно изсипа пепелта в месинговата купа и разбърка сместа с гарвановото перо.

Течността стана още по-тъмночервена, почти черна.

Хванал купата с две ръце, той я вдигна над главата си и въздаде благодарност, напяваше кървавата евхаристия на древните. После грижливо изля черната течност в стъкленица и я запуши. С това мастило щеше да изпише нетатуираната плът на черепа си и да завърши своя шедьовър.

82

Вашингтонската национална катедрала е шеста по големина в света и се издига по-високо от трийсететажен небостъргач. Украсен с над двеста витража, този готически шедьовър има петдесет и три камбани и орган с 10647 тръби и побира повече от три хиляди богомолци.

Тази нощ обаче огромният храм пустееше.

Деканът на катедралата, преподобният Колин Галауей, изглеждаше така, сякаш е бил жив вечно. Прегърбен и съсухрен, той носеше просто черно расо и мълчаливо се тътреше слепешком. Лангдън и Катрин го следваха безмълвно в мрака на сто и двайсет метровата централна пътека, която съвсем слабо се извиваше наляво, за да предизвика смекчаваща зрителна измама. Когато стигнаха олтара, деканът ги преведе през преградата, която символично разделяше профанното и сакралното пространство.

Въздухът тежеше от ухание на тамян. Цареше тъмнина, нарушавана само от отраженията в позлатените орнаменти на сводовете над тях. Знамената на петдесетте щата висяха над хора, разкошно украсен с дърворезби, изобразяващи библейски сцени. Декан Галауей продължи нататък, очевидно без да се затруднява да намери пътя. Отначало Лангдън си помисли, че се насочват право към високия олтар, в който бяха вградени десетте камъка от Синай, ала накрая старецът зави наляво и опипом влезе през дискретно скрита врата, водеща към административна пристройка.

На една от вратите в късия коридор имаше месингова табелка: