Изгубеният символ - Страница 98

— Елементарно.

Заловилите го агенти, спомни си Белами, му бяха взели телефона и ключовете.

— Що се отнася до останалата ми вътрешна информация, Законът за борба с тероризма от две хиляди и първа година ми дава право да подслушвам телефона на всеки, когото смятам за реална заплаха за националната сигурност. Според мен Питър Соломон представлява точно такава заплаха и снощи взех съответните мерки.

Архитектът едва успя да проумее какво му говори.

— Подслушвате телефона на Питър Соломон!?

— Да. Така научих, че похитителят ви се е обаждал в ресторанта. Вие сте позвънили на джиесема на Питър и сте оставили тревожно съобщение, обясняващо какво се е случило.

Така си и беше.

— Освен това засякохме обаждане от Робърт Лангдън, който се намираше в Капитолия и беше напълно объркан, след като бе установил, че всъщност са го примамили там. Веднага тръгнах за Капитолия и стигнах преди вас, защото бях по-близо. Що се отнася до това как съм се сетила да проверя рентгеновата снимка на чантата на Лангдън… след като вече знаех, че професорът е замесен в цялата тази история, наредих на хората си отново да прослушат един привидно невинен разговор между него и мобилния телефон на Питър Соломон, проведен рано сутринта, в който похитителят, представяйки се за асистент на Соломон, убедил Лангдън да дойде, за да изнесе лекция и да донесе някакво пакетче, поверено му от Питър. След като Лангдън не искаше да признае, че носи такова пакетче, поръчах да ми пратят рентгеновата снимка на чантата му.

Белами беше озадачен. Разбира се, обясненията на Сато звучаха правдоподобно… и все пак нещо не се връзваше.

— Но… как можете да смятате Питър Соломон за заплаха за националната сигурност?

— При това много сериозна, повярвайте ми — изсумтя директорката. — И честно казано, господин Белами, вие също.

Той рязко се надигна и белезниците се врязаха в китките му.

— Моля?!

Тя се усмихна криво.

— Вие масоните играете много рискована игра. Пазите една адски опасна тайна.

„За Древните тайни ли говори?“

— Слава богу, че винаги сте знаели как да криете тайните си. За съжаление, неотдавна сте проявили небрежност и тази нощ вашата най-опасна тайна ще бъде разкрита пред света. И ако не успеем да го предотвратим, уверявам ви, резултатите ще са катастрофални.

Белами я зяпаше смаяно.

— Ако не ме бяхте нападнали, щяхте да разберете, че с вас сме от един отбор — заяви японката.

„От един отбор“. Тези думи го наведоха на идея, която му се струваше почти невероятна. „Нима Сато е член на Източната звезда?“ Орденът на Източната звезда, често смятан за организация, близка до масоните, изповядваше подобна мистична философия на благотворителност, тайна мъдрост и духовна непредубеденост. „От един отбор? Та аз съм окован в белезници! Тя подслушва телефона на Питър!“

— Вие ще ми помогнете да спра този човек — каза Сато. — Той е способен да предизвика катаклизъм, от който страната може да не се възстанови. — Лицето й приличаше на камък.

— Тогава защо не го откриете?

Директорката на СЗС сякаш не вярваше на ушите си.

— Да не си мислите, че не опитвам? Телефонът на Соломон беше изключен, преди да успеем да засечем местонахождението му. Другият джиесем на онзи човек явно е с ваучер и е почти невъзможно да се проследи. От чартърната компания ни осведомиха, че полетът на Лангдън е бил ангажиран от асистента на Соломон, по мобилния телефон на Соломон, с кредитната карта на Соломон. Следи просто няма. Пък и това вече няма значение. Даже да установим точно къде се намира, не мога да рискувам и да се опитам да го заловя.

— Защо?

— Предпочитам да не ви отговоря на този въпрос, информацията е класифицирана. — Търпението й явно се изчерпваше. — Моля ви да ми се доверите.

— Как пък не!

Погледът на Сато стана леден. Тя рязко се обърна и извика към отсрещния край на Джунглата:

— Агент Хартман! Куфарчето, моля.

Белами чу изсъскването на електронната врата и в оранжерията влезе непознат агент. Носеше лъскаво куфарче от титан, което постави на земята до директорката на СЗС.

— Оставете ни — нареди тя.

Агентът се подчини, вратата отново изсъска и се възцари тишина.

Сато вдигна металното куфарче, сложи го в скута си и отвори ключалките. После бавно насочи поглед към архитекта.

— Не исках да го правя, но времето ни изтича и вие не ми оставяте друг избор.

Белами се втренчи в странното куфарче и изведнъж го обзе страх. „Нима ще ме изтезава?“ Пак опъна белезниците.

— Какво има вътре?!

Жената се усмихна мрачно.

— Нещо, което ще ви убеди да видите нещата от моята гледна точка. Гарантирам ви го.

81

Подземието, в което Малах упражняваше Изкуството, беше находчиво скрито. Сутеренът в дома му изглеждаше съвсем нормално — типично мазе с котел, електрическо табло, дърва за горене и всевъзможни стари вещи. Това „видимо“ мазе обаче представляваше само част от подземното пространство на Малах.

Личното му работно пространство се състоеше от малки стаи, всяка от които с конкретно предназначение. Единственият вход беше стръмна рампа, достъпна през дневната, което правеше откриването й невъзможно.

Тази нощ, докато се спускаше по рампата, татуираните върху плътта му символи и знаци сякаш оживяха под синкавия блясък на специалното осветление. Той мина покрай няколко врати и се насочи направо към най-голямото помещение в дъното на коридора.

„Светая светих“, както обичаше да го нарича той, представляваше идеален квадрат с дължина на страните три и половина метра. Или дванайсет стъпки, според древната мерна система. „Дванайсет са знаците на зодиака. Дванайсет са часовете на деня. Дванайсет са райските порти“. В средата имаше каменна маса, също квадратна, седем на седем стъпки. „Седем са печатите от Откровението. Седем са стъпалата на Храма“. Точно над центъра на масата висеше грижливо настроено осветително тяло, което преминаваше през цикъл от точно определени цветове, продължаващ шест часа в съответствие със свещената Таблица на планетните часове. „Часът на Янор е син. Часът на Насния е червен. Часът на Салам е бял“.