Изгубеният символ - Страница 97

Изминаха шест станции на север до Тенлитаун и съвсем сами слязоха в тих скъп квартал. Целта им, най-високата постройка в радиус няколко километра, се издигаше на хоризонта близо до Масачусетс Авеню сред огромна идеално поддържана морава.

Вече „извън системата“, както се беше изразила Катрин, двамата закрачиха по влажната трева. Надясно имаше парк в средновековен стил, известен с древните си розови храсти и своята Сенчеста беседка. Подминаха го и продължиха директно към великолепната сграда, в която ги очакваха. „Убежище, където се пазят десет камъка от Синай планина, един от самото небе и един с лика на тъмния баща на Лука“.

— Никога не съм идвала тук нощем — каза Катрин, загледана в ярко осветените кули. — Прекрасно е.

Лангдън се съгласи, забравил колко импозантно е това място. Този неоготически шедьовър се намираше в северния край на дипломатическия район. Не беше идвал тук от години, откакто пишеше материал за едно детско списание с надеждата да възбуди интереса на младите американци, за да посетят този изумителен паметник. Статията му, „Мойсей, лунните камъни и Междузвездни войни“, дълго остана в списъка на задължителната туристическа литература.

„Вашингтонската национална катедрала — помисли той. Изпитваше неочаквано нетърпение да се върне тук след толкова много време. — Какво по-подходящо място за въпроси за единствения истинен Бог?“

— В тази катедрала наистина ли се пазят десет камъка от Синай? — загледана в двете камбанарии, попита Катрин.

Лангдън кимна.

— До главния олтар. Символизират десетте Божи заповеди, които Мойсей получил на Синай.

— И има и камък от Луната?

„Камък от самото небе“.

— Да. Един от витражите е наречен Космическият прозорец и в него е вградено парче от лунен камък.

— Добре, но онова последното не може да е сериозно. — Катрин се обърна към него, в красивите й очи се четеше скептицизъм. — Статуя на… Дарт Вейдър?

Робърт се подсмихна.

— Тъмният баща на Люк Скайуокър… на Лука, както е името му в Евангелието. Да, Дарт Вейдър е една от най-популярните гротески на Националната катедрала. — Той посочи високо към западните кули. — Трудно се вижда нощем, но е ей там.

— За бога, какво прави Вейдър във Вашингтонската национална катедрала?

— Детски конкурс за водоливник, изобразяващ лицето на злото. Спечели Дарт Вейдър.

Стигнаха разкошното стълбище пред главния вход, разположен под двайсет и пет метров свод, над който се издигаше изумителна розета. Докато се изкачваха, мислите на Лангдън се насочиха към загадъчния непознат, който му се беше обадил по телефона. „Без имена, моля… Кажете ми, успяхте ли да спасите картата, която ви е поверена?“ Рамото го болеше от тежестта на каменната пирамида и той с нетърпение очакваше да я остави някъде. „Убежище и отговори“.

Стигнаха до внушителната дървена порта.

— И просто ще почукаме, така ли? — попита Катрин. Лангдън си задаваше същия въпрос, само че в същия момент едното крило на портата се открехна.

— Кой е? — разнесе се немощен глас и на входа се появи съсухрен старец със свещенически одежди. Мътно белите му очи бяха забулени от пердета.

— Казвам се Робърт Лангдън. С Катрин Соломон търсим убежище.

Слепецът облекчено въздъхна.

— Слава богу. Очаквах ви.

80

Внезапно Уорън Белами отново беше обзет от надежда.

Сато разговаряше по телефона.

— Трябва да ги откриете, иначе… — извика тя. — Времето ни изтича! — Директорката на СЗС затвори и пак се заразхожда пред Белами, сякаш се чудеше какво да прави.

Накрая спря точно пред него и се обърна.

— Господин Белами, ще ви попитам само веднъж. — Тя напрегнато се вторачи в очите му. — Имате ли представа къде може да е отишъл Робърт Лангдън? Да или не?

Архитектът имаше много добра представа, ала поклати глава.

— Не.

Пронизващият й поглед не се откъсваше от него.

— За съжаление, работата ми отчасти се изразява в това да познавам кога хората лъжат.

Той се извърна.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Архитект Белами, малко след седем часа тази вечер вие сте били в ресторант извън града и някой ви се е обадил и ви е съобщил, че е отвлякъл Питър Соломон.

Побиха го тръпки и той отново я погледна. „Откъде може да знае?!“

— Този човек ви е съобщил, че е пратил Робърт Лангдън в Капитолия и му е възложил задача… задача, която изисква вашата помощ — продължи Сато. — Предупредил ви е, че ако Лангдън не успее, вашият приятел Питър Соломон ще умре. Вие сте изпаднали в паника и сте проверили всички телефонни номера на Питър, но не сте се свързали с него. И естествено, веднага сте тръгнали за Капитолия.

Белами нямаше представа откъде е научила за телефонния разговор.

— Докато бягахте от Капитолия — каза тя иззад димящия връх на цигарата си, — вие сте пратили есемес на похитителя на Соломон, за да го уверите, че с Лангдън сте успели да вземете Масонската пирамида.

„Откъде получава тази информация? — смая се архитектът. — Даже Лангдън не знае, че съм пратил такъв есемес“. Непосредствено след влизането им в тунела към Библиотеката на Конгреса, когато отиде в помещението за електрическото табло, за да включи осветлението, Белами се възползва от момента и прати на похитителя на Питър кратко съобщение, че двамата с Лангдън са взели Масонската пирамида и ще изпълнят исканията му. Лъжеше го, разбира се, ала се надяваше, че така може да спечели време — и за Питър Соломон, и за да скрие пирамидата.

— Кой ви каза, че съм пратил есемес? — попита архитектът.

Сато хвърли собствения му джиесем на пейката до него.