Изгубеният символ - Страница 94

Книгите за татуировките му открехнаха вратата към един странен свят, за чието съществуване не подозираше — свят на символи, мистика, митология и магически изкуства. Колкото повече четеше, толкова повече осъзнаваше колко е бил сляп. Имаше специални бележници за идеите и скиците си, за странните си сънища. Когато не можеше да открие нещо в библиотеката, плащаше на търговци на редки книги да му издирват едни от най-езотеричните текстове на земята.

De praestigiis daemonum… Lemegeton… Ars Almadel… Grimorium verum… Ars notoria… и така нататък, и така нататък. Четеше всичко и все повече се убеждаваше, че светът все още може да му предложи много съкровища. „Съществуват тайни, които надхвърлят възможностите на човешкия разум“.

После откри съчиненията на Алистър Кроули, прозорлив мистик от началото на XX век, когото Църквата смятала за „най-злия човек на всички времена“. „Великите умове винаги всяват страх у по-низшите“. Андрос научи за силата на ритуала и заклинанието. Научи, че ако са правилно изречени, свещените думи играят ролята на ключове, отварящи врати към други светове. „Извън нашата, съществува тъмна вселена… от която мога да черпя сила“. И въпреки че копнееше да овладее тази сила, Андрос знаеше, че преди това трябва да изпълни определени задачи.

„Превърни се в нещо свято — пишеше Кроули. — Направи се свещен“.

Древният обред на жертвоприношението някога бил всеобщ закон. От евреите, които горили дарове в Храма, и майте, които обезглавявали хора на върха на пирамидите в Чичен Ица, до Иисус Христос, който жертвал тялото си на кръста, древните разбирали, че Бог иска от тях жертвоприношения. Тъкмо това бил първият ритуал, чрез който хората си осигурявали благоразположението на боговете и се „правели свещени“.

Латинската дума за жертвоприношение, „sacrificium“, произлизаше от „sacrum“, „свещен“, и „facio“, „правя“.

Въпреки че този обред беше изоставен много отдавна, силата му си оставаше. Неколцина съвременни мистици, сред които и Алистър Кроули, бяха практикували Изкуството, за да го усъвършенстват с времето и постепенно да се преобразят в нещо повече. Андрос копнееше да се преобрази като тях. Ала знаеше, че за тази цел трябва да прекоси един опасен мост.

„Само кръвта разделя светлината от мрака“.

Една нощ през отворения прозорец в банята му влетя гарван. Известно време птицата пляска с криле из апартамента, после престана, явно примирена, че не може да избяга. Андрос се беше научил да разпознава поличбите. „Тласкат ме нататък“.

Хванал гарвана с една ръка, той застана пред импровизирания олтар в кухнята, вдигна нож и произнесе запомненото наизуст заклинание.

— Камиах, Еомиае, Емиал, Макбал, Емои, Зазеан… чрез най-светите имена на ангелите от Книгата Асамаиан те призовавам да ми помогнеш в това дело в името на единствения истинен Бог.

Внимателно преряза голямата вена на дясното крило на изпадналата в паника птица. Потече кръв. Докато наблюдаваше стичането на червената течност в металната чаша, която беше поставил отдолу, той усети във въздуха неочакван студ. Въпреки това продължи:

— Всемогъщи Адонаи, Аратрон, Ашаи, Елохим, Елохи, Елион, Ашер Ехейе, Шадаи… бъди моя помощ, тъй че тази кръв да има силата и действието за всичко, което пожелая, и за всичко, което поискам.

Онази нощ сънува птици… гигантски феникс, издигащ се от лумнали пламъци. На другата сутрин се събуди пълен с енергия, каквато не беше усещал от детството си. Излезе да тича в парка, по-бързо и по-дълго, отколкото предполагаше, че е възможно. Когато повече не можеше, спря и започна да прави лицеви опори и клекове. Безброй. И имаше още енергия.

През нощта отново сънува феникса.

В Сентръл Парк пак беше настъпила есен и животните бързаха да търсят храна за зимата. Андрос презираше студа, но пък сега неговите грижливо скрити капани бяха пълни с живи плъхове и катерици. Носеше ги вкъщи в раницата си и изпълняваше все по-сложни ритуали.

„Емануал, Масиах, Йод, Хе, Вауд… моля да бъда намерен за достоен“.

Кървавите ритуали подхранваха жизнеността му. С всеки изминал ден се чувстваше все по-млад. Продължаваше да чете денонощно — древни мистични текстове, епични средновековни поеми, ранните философи — и колкото повече научаваше за истинската природа на нещата, толкова повече осъзнаваше, че е изгубена всякаква надежда за човечеството. „Те са слепи… безцелно блуждаят в свят, който никога не ще разберат“.

Андрос все още беше човек, ала усещаше, че еволюира в нещо друго. Нещо по-голямо. „Нещо свещено“. Якото му тяло бе излязло от летаргията, по-могъщо отвсякога. Накрая прозря истинското му предназначение. „Тялото ми е само съсъд за моето най-ценно съкровище… ума ми“.

Знаеше, че още не е реализирал истинския си потенциал, и все повече се задълбочаваше. „Какво е предопределението ми?“ Във всички древни текстове се говореше за добро и зло… и за необходимостта човек да избере помежду им. „Аз отдавна съм избрал — знаеше той, ала не изпитваше угризения. — Какво е злото, ако не природен закон?“ Мракът следваше светлината. Хаосът следваше реда. Ентропията лежеше в основата на всичко. Всичко се разпадаше. Съвършено организираните кристали постепенно се превръщаха в отделни прашинки.

„Има творци… има и разрушители“.

Едва когато прочете „Изгубеният рай“ на Джон Милтън, Андрос видя предопределението си да се материализира пред него. Прочете за великия паднал ангел… демона воин, сражавал се срещу светлината… храбрия… ангела, наречен Молох.

„Молох ходел по земята като бог“. Преведено на древния език, по-късно научи Андрос, името на ангела беше Малах.