Изгубеният символ - Страница 93

— Къде е най-близката болница?

Андрос нямаше представа, но посочи на юг.

— На следващия изход. — „Няма да ходим в никаква болница“.

На другия ден обявиха стареца от Върмонт за изчезнал, ала никой не знаеше къде може да е изчезнал в заслепяващата снежна виелица. Нито пък някой го свърза с другата новина, която заемаше първите страници на вестниците на следващото утро — шокиращото убийство на Изабел Соломон.

Когато се събуди, лежеше в запусната спалня в евтин мотел, затворен за зимата. Спомняше си как разби вратата и бинтова раните си с парчета от чаршафи, след което се сгуши на паянтовото легло под камара мухлясали одеяла. Умираше от глад.

Докуцука до банята и видя в мивката купчина окървавени сачми. Смътно му се мержелееше, че ги е извадил от гърдите си. Вдигна очи към мръсното огледало и неохотно разви кървавите превръзки. Твърдите мускули на гърдите и корема му не бяха позволили на сачмите да проникнат дълбоко и все пак доскоро съвършеното му тяло сега беше осеяно с рани. Единственият куршум, изстрелян от Питър Соломон, бе излязъл от рамото му и бе оставил само кървава дупка.

По-лошото обаче беше, че не бе успял да получи онова, за което бе дошъл толкова отдалеч. „Пирамидата“. Стомахът му изкурка и Андрос изкуцука навън до пикапа на стареца с надеждата, че може да намери нещо за ядене. Дебела снежна пелена покриваше автомобила и той се зачуди колко време е спал в изоставения мотел. „Слава Богу, че се събудих“. Не откри храна на предната седалка, но в жабката имаше болкоуспокояващи за артрит. Глътна цяла шепа и ги проми със сняг.

„Трябва да ям“.

Колата, която след няколко часа потегли иззад стария мотел, по нищо не приличаше на пристигналия два дни по-рано пикап. Предната решетка липсваше, както и тасовете на гумите, лепенките и всички лайстни. Нямаше ги върмонтските номера, заменени с тези на старата камионетка, паркирана до контейнера за смет, в който Андрос изхвърли всички окървавени чаршафи, сачми и други следи от пребиваването си в мотела.

Нямаше намерение да се откаже от пирамидата, но за момента тя щеше да почака. Трябваше да се скрие, да се излекува — и на първо място, да се нахрани. Спря на едно крайпътно ресторантче и се натъпка с яйца, бекон, пържени картофи по селски и три чаши портокалов сок. Когато свърши, поръча още храна за из път. В пикапа пусна старото радио. Не беше гледал телевизия, нито бе чел вестници от премеждието си и когато накрая чу новините по една местна станция, репортажът го изуми.

— Следователите от ФБР продължават да издирват въоръжения нападател, който преди два дни уби Изабел Соломон в имението й в Потомак. Смята се, че при падането си убиецът е пробил ледената покривка на реката и е бил отнесен в морето.

Андрос се вцепени. „Убил съм Изабел Соломон?“ Продължи да кара в смаяно мълчание и да слуша репортажа.

Беше време да се махне много надалеч от това място.

От апартамента в Горен Уестсайд се разкриваше шеметна гледка към Сентръл Парк. Андрос го избра заради морето от зеленина пред прозорците — напомняше му за изгубения изглед към Адриатика. Макар да знаеше, че би трябвало да е щастлив, задето е оцелял, не беше. Празнотата не го напускаше и можеше да мисли единствено за неуспешния си опит да открадне пирамидата на Питър Соломон.

Дълго бе проучвал легендата за Масонската пирамида и въпреки че явно нямаше единодушно мнение дали тя наистина съществува, всички бяха съгласни, че обещава на притежателя си огромна мъдрост и сила. „Масонската пирамида е реална — казваше си Андрос. — Вътрешната ми информация е безспорна“.

Съдбата беше поставила пирамидата в неговия обсег и той знаеше, че да пренебрегне този факт е все едно да не осребри печеливш билет от лотарията. „Освен масоните аз съм единственият жив човек, който знае, че пирамидата наистина съществува… а също и кой я съхранява“.

Изтекоха месеци и въпреки че тялото му оздравя, Андрос вече не приличаше на онзи наперен тип от Гърция. Спря тренировките, престана да се възхищава на голото си тяло в огледалото. Струваше му се, че то започва да проявява признаци на стареене. Някога съвършената му кожа сега цялата беше осеяна с белези и това само още повече го потискаше. Все още взимаше болкоуспокояващите, които му бяха помогнали по време на възстановяването му, и имаше чувството, че постепенно се плъзга обратно към онзи начин на живот, завършил с хвърлянето му в затвора „Соганлък“. Не му пукаше. „Тялото иска от каквото има нужда“.

Една вечер отиде в Гринич Вилидж, за да си купи дрога от човек, на чиято ръка имаше татуирана дълга мълния. Андрос го попита за нея и мъжът му каза, че татуировката скрива продълговат белег, който получил при автомобилна катастрофа.

— Видът на белега ежедневно ми напомняше за катастрофата и затова си татуирах върху него символа на личната сила — обясни му дилърът. — Така си върнах властта над себе си.

Същата вечер, яко надрусан с новата доза, Андрос с олюляване влезе в местното студио за татуировки, съблече си ризата и заяви:

— Искам да скрия тия белези. — „Искам да си върна властта над себе си“.

— Да ги скриеш ли? — Татуировчикът разгледа гърдите му. — С какво?

— С татуировки.

— Да де… искам да кажа, с какви татуировки?

Андрос сви рамене. Просто искаше да скрие грозните следи от миналото си.

— Не знам. Ти избери.

Татуировчикът поклати глава и му подаде брошура за свещената древна традиция на татуирането.

— Ела пак, когато си готов.

Андрос установи, че в Нюйоркската обществена библиотека има петдесет и три книги за татуирането, и след няколко седмици вече беше прочел всичките. Преоткрил страстта си към четенето, той започна да носи в апартамента си цели раници с книги и жадно ги поглъщаше до прозореца с изглед към Сентръл Парк.