Изгубеният символ - Страница 75

Сега го зяпаха всички.

Както го бяха предупредили, силните стероиди и хормони промениха не само тялото му, но и гласовия му апарат — сега говореше с въздушен шепот, който го караше да се чувства по-тайнствен. Мекият загадъчен глас, наред с новото му тяло, богатството му и нежеланието му да разказва за мистериозното си минало, привличаше като магнит жените, с които се запознаваше. Отдаваха му се жадно и той задоволяваше всички — от моделки, дошли на острова за фотосесии, и американски студентки, пристигнали на почивка, до самотните съпруги на съседите си, пък от време на време и по някой младеж. Не можеха да му се наситят.

„Аз съм шедьовър“.

С годините обаче сексуалните му приключения започнаха да губят тръпката си. Както и всичко друго. Изключителната кухня на острова изгуби вкуса си, книгите вече не го интересуваха и даже изумителните залези, които се разкриваха от вилата му, му се струваха скучни. „Как е възможно? — Беше едва двайсет и пет годишен, а вече се чувстваше стар. — Какво още може да ми даде животът?“ Извая от тялото си произведение на изкуството, образова се и разви ума си, превърна дома си в рай и можеше да се люби с когото пожелае.

И все пак, колкото и да изглеждаше невероятно, се чувстваше също толкова празен, колкото и в онзи турски зандан.

„Какво ми липсва?“

Откри отговора няколко месеца по-късно. Една нощ, докато седеше сам във вилата си и разсеяно превключваше телевизионните канали, се натъкна на предаване за тайните на масонството. Филма не го биваше и оставяше много въпроси неясни, ала го заинтригува множеството конспиративни теории около братството. Изреждаха се легенда след легенда.

Масоните и Новият световен ред…

Големият масонски печат на Съединените щати…

Масонската ложа П2…

Изгубената тайна на масонството…

Масонската пирамида…

Андрос се надигна сепнато. „Пирамида“. Гласът зад кадър започна да разказва историята за загадъчна каменна пирамида, чийто шифрован надпис обещавал да отведе притежателя й до тайна мъдрост и да му даде невъобразима сила. Макар и неправдоподобна на пръв поглед, легендата събуди в него далечен спомен… от много по-мрачно време. За разказа на Закари Соломон за загадъчната пирамида, за която чул от баща си.

„Нима е възможно?“ Той се помъчи да си припомни подробностите.

Когато предаването свърши, Андрос излезе на балкона и остави студения въздух да охлади мислите му. Вече си спомняше повече и когато възстанови всички детайли, започна да му се струва, че в края на краищата в тази легенда може би има някаква истина. И макар отдавна да е мъртъв, Закари Соломон може да му даде още нещо.

„Какво имам за губене?“

След три седмици, грижливо избрал момента, той стоеше на студа пред зимната градина в имението на семейство Соломон в Потомак. През стъклото виждаше как Питър Соломон и сестра му Катрин си приказват и се смеят. „Явно бързо са забравили Закари“, помисли си Андрос.

Преди да нахлузи ски маската върху лицето си, взе доза кокаин, първата от много време насам, и усети познатия прилив на безстрашие. Извади пистолета, отключи вратата със стария ключ и влезе.

— Привет, семейство Соломон.

Уви, събитията не се развиха така, както ги беше планирал. Вместо да получи пирамидата, за която бе дошъл, тялото му беше надупчено със сачми и трябваше да бяга по покритата със сняг морава към гъстата гора. За негова изненада, Питър Соломон го догонваше и в ръката му проблясваше пистолет. Андрос хукна сред дърветата по пътека, минаваща по ръба на дълбока клисура. Някъде долу отекваше грохот на водопад. Той подмина няколко дъба и зави наляво. След секунди се плъзна по заледена повърхност и едва успя да спре.

„Боже мой!“

Пътят свършваше само на няколко метра пред него с отвесна урва, в подножието на която течеше ледена река. Върху големия камък до пътеката неумела детска ръка беше издълбала надпис:

Пътеката продължаваше на другия бряг. „Тогава къде е мостът?!“ Кокаинът вече не действаше. „В капан съм!“ Изпаднал в паника, той се обърна, за да побегне надолу, но се озова лице в лице с Питър Соломон, който стоеше задъхан пред него с пистолет в ръка.

Андрос погледна оръжието и отстъпи назад. Урвата, на дъното на която се виеше заледената река, беше дълбока най-малко петнайсет метра. Откъм водопада малко по-нагоре по течението се носеше пелена от ситни пръски, която го вледеняваше до мозъка на костите.

— Мостът на Зак изгни много отдавна — каза Соломон. — Никой друг освен него не идваше чак тук. — Ръката, в която държеше пистолета, дори не потрепваше. — Защо уби сина ми?

— Той беше дрипа — отвърна Андрос. — Наркоман. Аз всъщност му направих услуга.

Соломон се приближи, насочил оръжието точно към гърдите му.

— Сигурно и аз трябва да ти направя същата услуга. — Гласът му звучеше изненадващо свирепо. — Ти си пребил сина ми до смърт. Нима е възможно човешко същество да направи такова нещо?

— Хората правят и немислимото, когато са притиснати до стената.

— Ти уби сина ми!

— Не — разпали се Андрос. — Ти сам уби сина си. Що за човек оставя детето си в затвора, когато има възможност да го измъкне! Ти уби сина си! Не аз.

— Нищо не знаеш! — мъчително извика Соломон.

„Грешиш — помисли си Андрос. — Знам всичко“.

Питър Соломон се приближи още повече и застана само на пет метра от него. Гърдите на Андрос пламтяха и той разбираше, че бързо губи кръв. Топлината се стичаше по корема му. Хвърли поглед през рамо към урвата. Невъзможно. Отново се обърна към Соломон.