Изгубеният символ - Страница 67

На лицето на Белами се бе изписала едва забележима усмивка.

— Както знаете, професор Лангдън, Древните тайни са запазени само за истински просветените.

— Да, знам. — Ученият се намръщи. „Явно не съм сред тях“.

50.

В един подземен офис дълбоко в главната квартира на ЦРУ в Лангли, щата Вирджиния, същият масонски шифър с шестнайсет знака ярко сияеше на компютърен монитор с висока резолюция. Старши специалистът от СЗС Нола Кей седеше сама и разучаваше изображението, получено преди десет минути от шефката й Иноуе Сато.

„Това някаква шега ли е?“ Знаеше, че не е, естествено — директор Сато нямаше чувство за хумор и тазвечерните събития бяха всичко друго, но не и майтап. Високото й ниво на достъп до класифицирана информация във всевиждащата Служба за сигурност й бе отворило очите за сенчестия свят на властта. Но онова, на което бе станала свидетелка през последното денонощие, завинаги промени представите й за тайните на могъщите мъже.

— Да, госпожо директор — каза Нола, придържаше телефона между рамото и брадичката си. — Надписът наистина е масонски шифър. Текстът обаче е безсмислен. Изглежда, е сбор от случайни букви. — Тя погледна разшифровката.

— Трябва да значи нещо — настоя Сато.

— Не и ако няма второ ниво на шифриране, което не ми е известно.

— Някакви предположения? — попита директорката.

— Това е мрежова матрица, тъй че мога да направя обичайните анализи — шифър на Виженер, решетки и така нататък, но не обещавам нищо, особено ако е еднократен шифър.

— Направи каквото можеш. И действай бързо. Ами рентгеновата снимка?

Нола завъртя стола си към друг компютър, на чийто монитор се виждаше рентгенова снимка на чанта. Сато се интересуваше от нещо, което приличаше на миниатюрна пирамида в кубична кутия. Обикновено един петсантиметров предмет нямаше да е въпрос на национална сигурност, освен ако не е от обогатен плутоний. Този тук не беше. Затова пък бе направен от нещо почти също толкова поразително.

— Резултатите от анализа на плътността на образа са категорични — съобщи Нола. — Деветнайсет цяло и три грама на кубичен сантиметър. Чисто злато. Изключително ценно.

— Нещо друго?

— Да. При анализа на плътността се установиха незначителни неравности по повърхността на златната пирамида. Оказва се, че върху нея е гравиран текст.

— Наистина ли? — обнадежди се Сато. — И какво пише?

— Още не мога да кажа. Надписът е изключително блед. Опитвам се да го филтрирам, обаче резолюцията на снимката е ниска.

— Добре, продължавай. Обади ми се, когато откриеш нещо.

— Непременно, госпожо.

— А, Нола? — Гласът на директорката прозвуча злокобно. — Както с всичко друго, което си научила през последното денонощие, изображенията на каменната пирамида и златния пирамидион са класифицирана информация от най-високо ниво. Не се консултирай с никого. Докладвай лично на мен. Трябва да съм сигурна, че ти е ясно.

— Разбира се, госпожо.

— Добре. Дръж ме в течение. — Сато затвори.

Нола разтърка очи и отново насочи замъгления си поглед към компютърните екрани. Не беше спала от трийсет и шест часа и отлично знаеше, че няма да има такава възможност, докато тази криза не намери някакво разрешение.

„Каквото и да е то“.

Четирима оперативни агенти на ЦРУ с черни камуфлажни дрехи стояха на входа на тунела в Центъра за посетители на Капитолия и жадно се взираха в слабо осветения коридор като глутница кучета, нетърпеливо очакващи началото на лова.

Щом приключи телефонния си разговор, Сато се приближи до тях.

— Господа, ясни ли са параметрите на мисията ви? — Все още стискаше ключа на архитекта.

— Тъй вярно — отговори главният агент. — Търсим два обекта. Първият е каменна пирамида с изсечен надпис, висока трийсетина сантиметра. Вторият е малко пакетче с форма на куб. И двете са видени за последен път в чантата на Робърт Лангдън.

— Точно така — потвърди директорката. — Тези два предмета трябва да бъдат взети бързо. Невредими. Имате ли въпроси?

— Параметри на употреба на сила?

Сато още усещаше болезнено пулсиране в рамото си от удара на Белами.

— Както казах, изключително важно е тези предмети да бъдат взети.

— Ясно. — Четиримата се обърнаха и влязоха в мрачния тунел.

Японката запали цигара и ги проследи с поглед.

51

Катрин Соломон иначе беше благоразумна шофьорка, но сега летеше по Сютланд Паркуей с почти сто и петдесет километра в час. Треперещият й крак натиска газта до дупка в продължение на цели два километра, преди паниката й да започне да отслабва. Постепенно осъзна, че неовладяемото й треперене вече не се дължи само на страх.

„Замръзвам“.

Зимният нощен въздух нахлуваше през счупения прозорец и брулеше тялото й като полярен вятър. Обутите й само с чорапи крака се бяха вкочанили и тя посегна надолу за резервните обувки, които държеше под дясната седалка. Прониза я остра болка в гърлото, натъртено от стискането на мощната ръка на преследвача й.

Мъжът, който бе строшил стъклото на волвото, не приличаше на русокосия джентълмен, познат й като доктор Кристофър Авадон. Гъстата коса и равномерният тен бяха изчезнали. И по бръснатата глава, голите гърди и измазаното с грим лице се беше появила ужасяваща мозайка от татуировки.

Чу гласа му да й нашепва с воя на вятъра през счупения прозорец: „Катрин, трябваше да те премахна преди десет години… Онази нощ, когато убих майка ти“.

Отново се разтрепери. Вече не се съмняваше. „Той беше“. Никога нямаше да забрави дяволската ярост в очите му. Нито гърмежа на пистолета, с който брат й беше убил този човек и той бе паднал в заледената река — тялото му бе пробило леда и така и не се показа на повърхността. Следователите го търсиха седмици наред и след като не откриха трупа му, решиха, че течението го е отнесло в залива Чесапийк.