Изгубеният символ - Страница 41

„Точният човек, лош избор на момент“ — каза й той. Вследствие на което Триш го засипа с най-мазните си компютърджийски ласкателства, повечето от които бяха верни, и преди да се усети, Зубианис вече въвеждаше странния наглед IP адрес в лаптопа си.

Прочете цифрите и мигновено го обзе безпокойство.

— Триш, това айпи има шантав формат. Написано е в протокол, който дори още не е официално разпространен. Сигурно е на разузнаването или военните.

— На военните ли? — засмя се Триш. — Повярвай ми, току-що свалих от сървъра защитен документ и в него определено няма нищо военно.

Зубианис затвори прозореца на програмата и опита с трейсрут.

— Казваш, че трейсрутът ти блокирал, така ли?

— Да. Два пъти. В една и съща точка.

— И моят. — Той отвори диагностична програма и я стартира. — И какво му е толкова интересното на това айпи?

— Пуснах една търсачка, която попадна на защитен документ на този адрес. Искам да видя останалата част от текста.

Готова съм да платя за него, обаче не мога да открия нито кой е собственикът на айпито, нито как да вляза в него.

Зубианис намръщено се взираше в екрана.

— Сигурна ли си? Пуснах диагностична програма и кодирането на защитната стена изглежда… доста сериозно.

— Тъкмо затова печелиш такива пари.

Хакерът се замисли. Бяха му предложили цяло състояние за толкова проста работа.

— Един въпрос, Триш. Защо толкова се вълнуваш за това нещо?

Отговорът й се позабави.

— Правя услуга на приятелка.

— Трябва да ти е много близка.

— Така е.

Зубианис се ухили и успя да си задържи езика зад зъбите. „Знаех си“.

— Виж — нетърпеливо каза Триш. — Достатъчно ли те бива, за да се справиш с това айпи? Да или не?

— Да, бива ме. И освен това знам, че ме манипулираш.

— Колко време ще ти отнеме?

— Не много — отвърна той, като в същото време пишеше на клавиатурата. — Би трябвало да проникна в някоя машина от мрежата им до десетина минути. Щом вляза вътре и се ориентирам, ще ти позвъня.

— Благодаря. Е, как я караш?

„Сега се сети да пита!“

— За бога, Триш, обаждаш ми се насред мача и сега ми предлагаш да си побъбрим?! Искаш ли да хакна айпито, или не?

— Благодаря, Марк. Признателна съм ти. Ще чакам да ми се обадиш.

— След петнайсет минути. — Зубианис затвори, взе купата с пуканки и включи звука на телевизора.

„Жени!“

28

„Къде ме водят?“

Докато се спускаше с Андерсън и Сато в дълбините на Капитолия, Лангдън усещаше, че пулсът му се ускорява с всяка крачка. Бяха излезли през западния портик на Ротондата, после продължиха надолу по мраморно стълбище и минаха през широк портал, водещ към прочутото помещение точно под пода на кръглата зала.

„Криптата на Капитолия“.

Тук въздухът беше по-тежък и ученият вече изпитваше клаустрофобия. Ниският таван и мекото подово осветление подчертаваха дебелината на четирийсетте дорийски колони, носещи грамадния каменен под над тях. „Спокойно, Робърт“.

— Насам — припряно посочи Андерсън и завиха наляво в просторното кръгло помещение.

Слава богу, в тази крипта нямаше трупове. Имаше няколко статуи, макет на Капитолия и ниско хранилище за дървения постамент, върху който излагаха ковчезите по време на тържествени погребения. Пресякоха празното пространство, без дори да хвърлят поглед към четирилъчната звезда в центъра на пода, където някога беше горял Вечният огън.

Андерсън, изглежда, бързаше, а Сато отново се занимаваше с блекберито си. Лангдън беше чувал, че мобилният сигнал се усилва и излъчва до всички кътчета на Капитолия заради стотиците правителствени телефонни разговори, кои то ежедневно се водеха в сградата.

Пресякоха криптата по диагонал, влязоха в слабо осветено фоайе и продължиха по заплетена мрежа от проходи и задънени коридори. В този лабиринт имаше множество врати, всяка от които носеше идентификационен номер. Робърт ги четеше, докато вървяха напред.

S154… S153… S152…

Нямаше представа какво се крие зад вратите, но сега поне едно нещо му се струваше ясно — значението на татуировката върху дланта на Питър Соломон. SBB13 явно се отнасяше за помещение някъде в недрата на вашингтонския Капитолий.

— Какви са всички тези врати? — попита Лангдън. Притискаше чантата към ребрата си и се чудеше какво общо може да има пакетчето на Соломон с SBB13.

— Офиси и складове — поясни Андерсън и прибави: — Частни офиси и складове. — И стрелна с поглед Сато.

Тя изобщо не откъсна очи от блекберито си.

— Изглеждат малки — отбеляза ученият.

— Нищо повече от поразкрасени килери, поне повечето, но в същото време са едни от най-търсените недвижими имоти във Вашингтон. Това е сърцето на първоначалния Капитолий. Някогашната зала на Сената е на два етажа над нас.

— Ами SBB тринайсет? Чий е този офис?

— Ничий. SBB е частен склад и трябва да подчертая, че съм озадачен…

— Началник Андерсън — прекъсна го Сато, без да вдига поглед от блекберито си. — Просто ни заведете там, моля.

Той стисна зъби и мълчаливо продължи да ги води през нещо средно между обществен склад и грамаден лабиринт. Почти на всяка стена висяха знаци, сочещи местонахождението на различни блокове от офиси в мрежата от коридори.

...

S142-S152…
ST1-ST70…
HI-Н166 & НТ1-НТ67…

Лангдън се съмняваше, че би могъл сам да намери обратния път. „Това подземие е лабиринт“. Доколкото виждаше, номерата започваха или със S, или с H в зависимост от това дали се намират от страната на Сената, или на Камарата на представителите. Зоните, обозначени с ST и HT, явно бяха на ниво, което Андерсън наричаше „терасно“.