Изгубеният символ - Страница 40

— От този ъгъл римските цифри X–I-I–I се превръщат в реално число, тринайсет. Нещо повече, останалите знаци също могат да се интерпретират чрез латинската азбука като „SBB“. — Лангдън предполагаше, че двамата му слушатели ще реагират на този анализ с неразбиращо свиване на рамене, ала изражението на Андерсън моментално се промени.

— SBB ли? — попита началникът на охраната на Капитолия?

Сато се извъртя към него.

— Ако не греша, това е позната система за номериране в Капитолия.

Андерсън беше пребледнял.

— Така е.

Директорката на СЗС мрачно се усмихна и му кимна.

— Моля, елате с мен, началник. Трябва да разменим няколко думи насаме.

Директор Сато отведе началник Андерсън настрани и Лангдън остана сам и напълно объркан. „Какво става тук, по дяволите? И какво означава SBB XIII?“

Началник Андерсън се чудеше дали изобщо е възможно ситуацията да стане още по-странна. „На дланта е написано SBB13?“ Беше изумен, че външен човек е чувал за SBB, камо ли за SBB13. Изглежда, показалецът на Питър Соломон не ги насочваше нагоре, както им се беше струвало… а точно в обратната посока.

Директор Сато го отведе до бронзовата статуя на Томас Джеферсън, където никой не можеше да ги чуе.

— Струва ми се, че знаете точно къде се намира SBB тринайсет, нали, господин началник?

— Разбира се.

— Знаете ли какво има там?

— Не. Едва ли някой го е използвал от десетилетия.

— Е, ще се наложи да го отворите.

Андерсън не обичаше да му се казва какво да прави в поверената му сграда.

— Това не е толкова просто, госпожо директор. Първо трябва да проверя в списъка с разпределението на помещенията. Както знаете, по-голямата част от долните етажи е заета от частни офиси и хранилища и правилата за частните…

— Ще отключите SBB тринайсет — прекъсна го тя. — Иначе ще повикам ОС и ще наредя да разбият вратата.

Началникът на охраната напрегнато се вторачи в лицето й, после откачи радиостанцията от колана си и я вдигна към устата си.

— Тук Андерсън. Трябва да отключим SBB. Някой да ме чака там след пет минути.

Отсреща прозвуча смутен глас.

— SBB ли казахте, началник?

— Точно така, SBB. Незабавно пратете някого. И ще ми трябва фенер. — Той закачи радиостанцията на мястото й. Сърцето му се разтуптя, когато Сато пристъпи към него и сниши глас още повече.

— Времето изтича, началник Андерсън. — Тя почти шепнеше. — Трябва да ни заведете долу колкото се може по-скоро.

— Слушам, госпожо.

— Искам от вас още нещо.

„Освен че влизаш тук с взлом ли?“ Андерсън не можеше да протестира, обаче нямаше как да не му направи впечатление, че Сато бе пристигнала броени минути след появата на отрязаната ръка в Ротондата и че сега използва ситуацията, за да си осигури достъп до частните зони на вашингтонския Капитолий. Изглежда, изпреварваше събитията с толкова много, че на практика ги контролираше.

Директорката на СЗС посочи професора в отсрещния край на залата.

— Пътната чанта на рамото на Лангдън.

Андерсън погледна натам.

— Да?

— Предполагам, че вашите хора са я пуснали през рентген, когато е влязъл в сградата, нали?

— Разбира се. Всеки багаж се проверява.

— Искам да видя рентгена. Искам да знам какво има в чантата.

Началникът на охраната все така гледаше чантата.

— Но… няма ли да е по-лесно просто да го попитате?

— Коя част от искането ми не ви е ясна?

Андерсън отново взе радиостанцията и даде нареждания. Сато му продиктува адреса на блекберито си и нареди веднага да й пратят дигитално копие на рентгена по имейла. Началникът неохотно се подчини.

Криминалистите бяха прибрали отрязаната ръка и се готвеха да я предадат на полицията на Капитолия, но Сато им нареди да я пратят направо на нейните хора в Лангли. Андерсън беше прекалено изтощен, за да възрази. Току-що го беше прегазил мъничък японски валяк.

— Искам и пръстена — извика директорката на СЗС на криминалистите.

Ръководителят на екипа като че ли понечи да протестира, ала се отказа, свали златния пръстен от ръката на Питър, прибра го в прозрачна торбичка и й го даде. Японката го пъхна в джоба на сакото си и се обърна към Лангдън.

— Тръгваме, професор Лангдън. Вземете си багажа.

— Къде отиваме?

— Просто вървете след господин Андерсън.

„Да, и гледайте да не изоставате“, помисли си началникът на охраната. Малцина посещаваха онази част на Капитолия, в която се намираше SBB. За да стигнат там, щяха да минат през огромен лабиринт от малки помещения и тесни коридори дълбоко под криптата. Най-малкият син на Ейбрахам Линкълн, Тад, веднъж се изгубил долу и замалко не загинал. Андерсън започваше да подозира, че ако Сато постигне своето, Робърт Лангдън може да бъде сполетян от подобна участ.

27

Специалистът по системна сигурност Марк Зубианис се гордееше със способността си да върши много неща едновременно. В момента седеше на проснат на пода дюшек, заобиколен от дистанционно управление за телевизор, безжичен телефон, лаптоп, палмтоп и голяма купа пуканки, хвърляше по едно око на мача на Редскинс и на екрана на лаптопа и разговаряше по слушалките си с жена, с която не се бяха чували повече от година.

„Само Триш Дън може да се обади точно по време на плейофите“.

Сякаш за да потвърди за пореден път неспособността си за нормално общуване, бившата му колежка беше избрала мача на Редскинс, за да си побъбри с него и да го помоли за услуга. След кратък общ разговор за едно време и как й липсвали страхотните му вицове, Триш стигна до причината за обаждането си: опитвала се да се добере до притежателя на скрит IP адрес, навярно на секретен сървър във Вашингтон. В сървъра се съхранявал малък текстов документ и искала да получи достъп до него… или поне да намери някаква информация за автора му.