Изгубеният символ - Страница 31

— Нещо ново? — Изслуша търпеливо отговора. — Разбирам… — Погледна Лангдън, после отрязаната ръка. — Сигурни Ли сте?… Добре, благодаря. — Затвори и отново се обърна към професора. — Моите хора са направили някои проучвания и потвърждават съществуването на вашата така наречена Ръка на тайните и всичко останало, което казахте: знаците на петте пръста — звездата, слънцето, ключа, короната и фенера, — както и факта, че тази ръка е древна покана за получаване на тайни знания.

— Много се радвам — отвърна Робърт.

— Няма защо — отсече директорката. — Изглежда, че се намираме в задънена улица, докато не ми кажете всичко, което още криете от мен.

— Моля?!

— Върнахме се в изходна позиция, професор Лангдън. Не ми казахте нищо, което да не мога да науча от собствените ми хора. И затова ще ви попитам още веднъж. Защо тази вечер са ви довели тук? Какво ви прави толкова изключителен? Каква е информацията, която е известна единствено на вас?

— Вече минахме през всичко това — тросна се той. — Нямам представа защо онзи тип си мисли, че изобщо знам нещо!

Почти се изкушаваше да я попита откъде е научила за присъствието му в Капитолия, ала бяха минали и през това. „Безсмислено е“.

— Ако се досещах за следващата стъпка, щях да ви кажа — въздъхна Лангдън. — Обаче не се досещам. Ръката на тайните по традиция се дава от учител на ученик. И скоро след това се получават инструкции… упътване към храм, името на учителя, който ще те учи — каквото и да е! Само че този тип ни е оставил само пет татуировки! Едва ли… — Той внезапно млъкна.

Сато се втренчи в него.

— Какво има?

Очите на Робърт отново се стрелнаха към ръката. „Пет татуировки“. Вече разбираше, че последните му думи може да не са съвсем верни.

— Професор Лангдън? — не го оставяше Сато.

Той направи няколко крачки към отвратителната ръка на пода. „Питър ще посочи пътя“.

— По-рано ми хрумна, че този тип може да е оставил нещо, стиснато в дланта на Питър — карта, писмо или някакво упътване.

— Няма нищо — намеси се Андерсън. — Както виждате, трите пръста не са свити докрай.

— Прав сте — съгласи се Робърт. — Но си помислих, че… — Той приклекна и се опита да погледне изпод пръстите скритата част от дланта. — Може да не е написано на хартия.

— Татуировка ли? — попита шефът на охраната.

Лангдън кимна.

— Виждате ли нещо? — обнадежди се Сато.

Ученият се наведе още по-ниско, за да надникне под свободно свитите пръсти.

— От този ъгъл е невъзможно. Не мога да…

— Уф! — Японката тръгна към него. — Просто я отворете тая проклета длан!

Андерсън се изпречи на пътя й.

— Госпожо! Трябва да изчакаме криминалистите, преди да докосваме…

— Трябват ми отговори — заяви тя, подмина го, клекна и избута Лангдън настрани.

Робърт се изправи. Пред изумения му поглед Сато извади от джоба си химикалка и внимателно я пъхна под трите свити пръста. После ги разтвори един по един, така че да се види цялата длан.

Директорката на СЗС вдигна очи към Робърт и по лицето й плъзна бледо подобие на усмивка.

— Пак се оказахте прав, професор Лангдън.

22

Катрин Соломон — крачеше нервно в библиотеката — дръпна ръкава на лабораторната си престилка и си погледна часовника. Не беше свикнала да чака, но в момента имаше чувството, че целият свят е замрял. Чакаше резултатите от търсачката на Триш, чакаше вест от брат си, чакаше отново да й позвъни мъжът, на когото се дължеше тревожната й напрегнатост.

„Ще ми се да не ми беше казал“, помисли си тя. Иначе изключително внимаваше с новите запознанства, но макар че днес се бяха срещнали за пръв път, този човек спечели доверието й за броени минути. „Изцяло“.

Обади се в дома й следобед, докато Катрин се наслаждаваше на обичайното си неделно удоволствие да прегледа излезлите през седмицата научни списания.

— Госпожа Соломон? — произнесе един необикновено изискан глас. — Аз съм доктор Кристофър Авадон. Надявах се, че ще можем да поговорим за малко. Отнася се за брат ви.

— Извинете, кой се обажда? — „И откъде имате номера на джиесема ми?“

— Доктор Кристофър Авадон.

Не бе чувала това име.

Мъжът се прокашля, като че ли се чувстваше неловко.

— Извинявам се, госпожо Соломон. Бях останал с впечатлението, че брат ви ви е казвал за мен. Аз съм лекуващият му лекар. Мобилният ви телефон е записан като номер за връзка при спешен случай.

Сърцето на Катрин за миг спря да бие. „Номер за връзка при спешен случай ли?“

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не… надявам се — отвърна мъжът. — Сутринта брат ви пропусна часа си при мен и не мога да се свържа с него на никой от номерата му. Никога не пропуска час, без да предупреди, и просто съм малко разтревожен. Колебаех се дали да ви се обадя, но…

— Не, не, няма нищо, оценявам загрижеността ви. — Катрин все още се опитваше да си спомни дали е чувала името на лекаря. — С брат ми не сме се чували от вчера сутринта, но сигурно просто е забравил да си включи джиесема. — Неотдавна му беше подарила нов айфон и той така и не бе намерил време да се научи да го използва. — Казвате, че сте лекуващият му лекар, така ли? — „Нима Питър крие от мен, че е болен?“

Отсреща последва продължително мълчание.

— Ужасно съжалявам, явно съм допуснал много сериозна професионална грешка, като ви се обадих. Брат ви ми каза, че знаете за идванията му при мен, но сега виждам, че не е така.

„Брат ми е излъгал лекуващия си лекар?“ Безпокойството й се усилваше още повече.

— Болен ли е?

— Съжалявам, госпожо Соломон, конфиденциалността на отношенията между лекар и пациент не ми позволява да говоря за състоянието на брат ви, пък и вече ви казах прекалено много, като признах, че е мой пациент. Сега ще затворя, но ако се чуете с него днес, моля, предайте му да ми се обади, за да се уверя, че е добре.