Изгубеният символ - Страница 29

— Както може би знаете, тази Ротонда е създадена като копие на едно от най-почитаните мистични светилища — започна Лангдън, — храма на Веста.

— Това нещо свързано с весталките ли е? — Сато явно се съмняваше, че девствените пазителки на огъня във Вечния град имат нещо общо с вашингтонския Капитолий.

— Храмът на Веста в Рим бил кръгъл, със зейнала дупка в пода, през която за свещения огън на просветлението се грижели девиците — тяхно задължение било да поддържат огъня, за да не угасва никога.

Директорката сви рамене.

— Тази Ротонда е кръгла, но не виждам някъде да зее дупка.

— Да, вече няма, но години наред в центъра на залата имало голям отвор, точно там, където сега е ръката на Питър. — Ученият махна с ръка към пода. — Всъщност все още се виждат следите от парапета, който пазел хората да не падат в него.

— Какво? — Сато се вторачи в пода. — Никога не съм чувала за това.

— Като че ли има право. — Андерсън посочи кръга железни пънчета, останали от пръчките на парапета. — Виждал съм ги, обаче нямах представа защо са тук.

„И не си единственият“ — помисли си Лангдън и си представи хилядите хора, включително прочути законотворци, които ежедневно пресичаха центъра на Ротондата, без да подозират, че е имало време, когато са щели да пропаднат право в криптата на Капитолия — етажа под пода на кръглата зала.

— Дупката в пода впоследствие била запушена, но посетителите на Ротондата доста време можели да видят долу пламтящия огън.

Сато рязко се извърна към него.

— Огън? Във вашингтонския Капитолий?!

— По-скоро голям факел — вечен пламък, който горял в криптата точно под нас. Трябвало да се вижда през отвора и това правело залата съвременен храм на Веста. В сградата даже имало весталка — федерална служителка, наречена пазителка на криптата, която поддържала огъня цели петдесет години, докато политиката, религията и щетите, нанесени от дима, не угасили тази идея.

На лицата на Андерсън и Сато се изписа изненада.

Днес единственият спомен за горелия някога пламък беше четирилъчната звезда на пода на криптата под тях — символ на вечния огън на Америка, хвърлял светлина към четирите краища на Новия свят.

— И вие твърдите, професор Лангдън, че човекът, който е оставил ръката на Питър Соломон тук, знае всичко това, така ли? — попита директорката на СЗС.

— Очевидно. И още много, изключително много други неща. Из цялата зала има символи, които отразяват вярата в Древните тайни.

— Тайна мъдрост — повтори Сато с нескрит сарказъм. — Знание, което позволява на хората да се сдобият с божествена сила?!

— Да, госпожо.

— Това едва ли се вписва в християнските устои на тази страна.

— Така изглежда, но е вярно. Преобразяването на човек в Бог се нарича „апотеоз“. Независимо, че не го знаете, тази тема, преобразяването на човек в бог, е основен елемент в символиката на Ротондата.

— Апотеоз ли? — сепнато попита шефът на охраната, явно бе чувал тази дума.

— Да. — „Андерсън работи тук. Той знае“. — Думата „апотеоз“ буквално означава „божествено преображение“ — превръщане на човек в Бог. Идва от старогръцки — „апо“ е „ставам“, а „теос“ е „бог“.

Андерсън го гледаше смаяно.

— „Апотеоз“ означава „да се превърна в Бог“?! Нямах представа.

— Какво пропускам? — намеси се Сато.

— Най-голямата картина в сградата се нарича „Апотеозът на Вашингтон“, госпожо — поясни Лангдън. — И ясно изобразява преобразяването на Джордж Вашингтон в бог.

На лицето на директорката се изписа скептицизъм.

— Никога не съм виждала нищо подобно.

— Аз пък съм сигурен, че сте. — Робърт посочи с показалец право нагоре. — Намира се точно над вас.

21

„Апотеозът на Вашингтон“ — фреската, покриваща тавана на Ротондата на площ 433 квадратни метра — е нарисувана през 1865 г. от Константино Брумиди.

Известен като „капитолийския Микеланджело“, този художник оставял клеймото си върху вашингтонската Ротонда по същия начин, по който и Микеланджело — върху Сикстинската капела, стенописвайки най-високата част на залата, тавана. Също като Микеланджело, Брумиди сътворява едни от най-красивите си произведения във Ватикана. Той обаче емигрира в Америка през 1852-ра и заменя най-големия Божи храм с едно ново светилище, вашингтонския Капитолий, който днес се гордее с примерите за неговия талант — от стенописите в техниката trompe l’oeil в Коридорите на Брумиди до фриза на тавана на вицепрезидентския кабинет. И все пак повечето историци смятат тъкмо гигантското изображение на тавана на Ротондата за най-големия шедьовър на Брумиди.

Робърт Лангдън вдигна поглед към грамадната фреска. Обикновено се забавляваше със сепването на студентите, когато се сблъскваха с тази странна образност, но в момента просто се чувстваше впримчен в кошмар, който все още му предстоеше да разбере.

Директор Сато стоеше до него с ръце на кръста и намръщено зяпаше тавана. Лангдън усещаше, че тя реагира по същия начин, по който и мнозина други, спрели, за да се загледат за пръв път в картината, намираща се в сърцето на тяхната страна.

„Пълен смут“.

„И не си единствената“, помисли си Лангдън. Колкото повече хората се взираха в „Апотеоза на Вашингтон“, толкова по-странен им изглеждаше.

— В центъра е Джордж Вашингтон — поясни ученият и посочи средата на купола, който се издигаше на близо петдесет и пет метра над тях. — Както виждате, той носи бели одежди и придружаван от тринайсет девици, се издига на облак над смъртните. Това е неговият апотеоз… преобразяването му в бог.