Изгубеният символ - Страница 24

Двата холографски диска в лабораторията бяха синхронизирани и абсолютно еднакви. Те служеха за подсигуряване и пазеха идентични копия на работата й. Повечето правила за съхраняване на информация препоръчваха допълнителна подсигуряваща система на друго място в случай на земетресение, пожар или кражба, но Катрин и Питър се бяха разбрали, че запазването на тайната е от първостепенна важност. Щом тази информация напуснеше сградата, за да бъде съхранена във външен сървър, вече не можеха да са сигурни, че ще остане конфиденциална.

Останала доволна, че всичко е наред, тя тръгна обратно по коридора. Докато завиваше зад ъгъла обаче, забеляза нещо неочаквано в отсрещния край на лабораторията. „Какво е това, за бога?“ От цялото оборудване се отразяваше приглушено сияние. Катрин припряно отиде да погледне и с изненада установи, че иззад плексигласовата стена на контролната зала прониква светлина.

„Дошъл е“. Тя се втурна нататък, стигна до вратата на залата и рязко я отвори.

— Питър!

Пълната жена, която седеше на терминала, подскочи.

— Господи, Катрин! Уплаши ме!

Триш Дън, единственият друг човек, когото братът и сестрата допускаха тук, беше метасистемен анализатор и рядко работеше през уикенда. Двайсет и шест годишната червенокоса специалистка по моделиране на данни беше подписала декларация за неразгласяване на информация, достойна за КГБ. Тази вечер явно работеше на плазмената стена, грамаден плосък екран, който приличаше на монитор от центъра за контрол на полетите на НАСА.

— Извинявай — каза Триш. — Не знаех, че вече си дошла. Опитвах се да приключа, преди с брат ти да се появите.

— Разговаряла ли си с него? Закъснява и не отговаря на телефона си.

Младата жена поклати глава.

— Басирам се, че още се чуди как се работи с оня нов айфон, дето му го подари.

Катрин оцени чувството й за хумор; самото присъствие на Триш й даде една идея.

— Всъщност се радвам, че си тук. Навярно ще можеш да ми помогнеш за нещо, ако не възразяваш.

— Каквото и да е, сигурна съм, че е по-интересно от футбола.

Катрин дълбоко си пое дъх, за да успокои мислите си.

— Не знам точно как да го обясня, но днес чух една необикновена история…

Триш Дън не знаеше каква история е чула Катрин Соломон, ала очевидно страшно я беше разстроила. Обикновено спокойните сиви очи на шефката й изглеждаха разтревожени и от влизането си в помещението три пъти бе отмятала кичури коса зад ушите си — нервен „признак“, както му казваше Триш. „Блестяща изследователка. Слаба покерджийка“.

— Тази история ми звучи като измислица… като стара легенда. — Катрин замълча за миг и за пореден път пъхна кичур коса зад ушите си.

— И все пак?

По-възрастната жена въздъхна.

— И все пак днес научих от сигурен източник, че легендата е истина.

— Добре… — „Накъде клони всъщност?“

— Ще разкажа всичко на брат ми, но ми се струва, че преди това ти можеш да ми помогнеш да хвърля известна светлина върху случая. Бих искала да знам дали тази легенда е била потвърждавана някъде другаде в миналото.

— Изобщо в миналото ли?

Катрин кимна.

— Където и да е по света, на какъвто и да е език, по което и да е време.

„Странна молба, но определено изпълнима“ — помисли Триш. Преди десет години това нямаше да е възможно. Днес обаче, при наличието на интернет и с дигитализирането на големите библиотеки и музеи по света, целта на Катрин можеше да се изпълни с помощта на сравнително проста търсачка, снабдена с модули за превод, и с няколко точно подбрани ключови думи.

— Няма проблем — отвърна Триш. В много от научните книги в лабораторията имаше откъси на древни езици и Катрин често я молеше да пише специализирани модули за оптично разпознаване на текст и превод. Триш вероятно беше единствената метасистемна специалистка на света, създала модули за превод от древнофризийски, маекски и акадски.

Модулите щяха да помогнат, но номерът със създаването на ефективна търсеща машина се състоеше в избора на точните ключови думи. „Уникални, само че не прекалено ограничаващи“.

Катрин явно изпреварваше Триш с една крачка и вече нахвърляше подходящи ключови думи върху лист хартия. Беше написала десетина, когато спря, замисли се за миг и надраска още няколко.

— Добре — въздъхна накрая тя и й подаде листа.

Триш го прегледа и се ококори. „Що за щура легенда?!“

— Нима искаш да търся всички тия ключови изрази? — Една от думите дори не й беше позната. „Това изобщо на английски ли е?“ — Наистина ли смяташ, че ще ги открием всички на едно място? Дословно?

— Да опитаме.

По-младата жена щеше да каже „невъзможно“, само че тази дума беше забранена в лабораторията. Катрин я смяташе за опасна психическа нагласа в област, която често преобразуваше измамните предубеждения в доказани истини. Триш Дън сериозно се съмняваше, че тяхното търсене ще попадне в тази категория.

— След колко време ще имаме резултати? — попита шефката й.

— Трябват ми няколко минути, за да напиша търсачката и да я стартирам. После още петнайсетина, докато машината се изчерпа.

— Толкова бързо?

Триш кимна. На традиционните търсачки често им трябваше цял ден, за да обиколят виртуалната вселена, да открият нови документи, да смелят съдържанието им и да го прибавят към база данните си. Само че тя нямаше да напише такава търсачка.

— Ще напиша програма, наречена „делегатор“ — поясни метасистемната анализаторка. — Не е съвсем законна, обаче е бърза. По същество програмата нарежда на чужди търсачки да вършат нашата работа. Повечето бази данни имат вградена търсеща функция — библиотеки, музеи, университети, държавни институции. Затова ще напиша програма, която ще издири техните търсачки, ще им прехвърли твоите ключови думи и ще ги накара да ги търсят. Така ще използваме капацитета на хиляди търсещи машини, работещи едновременно.