Изгубеният символ - Страница 159

К оглавлению

159

Двамата дълго останаха в мълчание в подножието на обелиска.

Когато накрая Лангдън проговори, гласът му звучеше сериозно.

— Искам да те помоля за една услуга, Питър… като приятел.

— Разбира се. Каквото пожелаеш.

Робърт отправи молбата си… твърдо.

Соломон кимна. Знаеше, че приятелят му е прав.

— Ще го направя.

— Още сега — прибави Лангдън и посочи очакващия ги джип.

— Добре… но при едно условие.

Професорът се засмя.

— И защо все ти трябва да имаш последната дума?

— Защото така. И освен това искам да ви покажа с Катрин още нещо.

— По това време? — Лангдън си погледна часовника.

Соломон топло се усмихна на стария си приятел.

— Това е най-великолепното съкровище на Вашингтон… и го виждат съвсем малко хора.

132.

Катрин Соломон с леко сърце бързаше нагоре по хълма към Монумента на Вашингтон. Тази нощ беше преживяла ужасна трагедия и все пак, макар и временно, мислите й бяха насочени към чудесната новина, която Питър бе споделил с нея… новина, в която току-що се беше уверила със собствените си очи.

„Проучванията ми са спасени. Напълно“.

Холографските запаметяващи устройства бяха унищожени, но в Дома на Храма Питър й бе съобщил, че тайно е пазил копия на всичките й данни в кабинета си в ЦПСМ. „Знаеш, че твоята работа ме интересува много — обясни й той, — и исках да следя напредъка ти, без да те смущавам“.

— Катрин? — извика един плътен глас.

Тя погледна нагоре.

В подножието на осветения паметник се очертаваше силуетът на самотна фигура.

— Робърт! — Катрин се втурна към него и го прегърна.

— Чух добрата новина — каза Лангдън. — Сигурно изпитваш огромно облекчение.

Гласът й трепереше от вълнение.

— Да. Невероятно. — Проучването, което Питър беше спасил, представляваше истински научен подвиг — поредица експерименти, доказващи, че човешката мисъл е реална и измерима сила. Те демонстрираха въздействието й върху всичко — от ледените кристали до генераторите на случайни събития и движението на елементарните частици. Резултатите бяха категорични и безспорни и притежаваха потенциала да убедят скептиците и мащабно да повлияят върху глобалното съзнание. — Всичко ще се промени, Робърт. Всичко.

— Питър определено смята така.

Катрин се огледа. Защо брат й не беше тук?

— В болницата е — осведоми я Лангдън. — Настоях да ми направи лична услуга.

Тя въздъхна облекчено.

— Благодаря ти.

— Той ми каза да те чакам тук.

Катрин кимна и плъзна очи нагоре по сияещия бял обелиск.

— Питър ме предупреди, че ще те доведе тук. Нещо, свързано с Laus Deo? Не ми обясни подробности.

Лангдън се подсмихна уморено.

— Самият аз не съм сигурен, че напълно го разбирам. — Той вдигна поглед към върха на паметника. — Тази нощ брат ти ми каза някои неща, които не успях да проумея.

— Чакай да се сетя — Древните тайни, науката и Свещените писания, нали?

— Позна.

— Добре дошъл в моя свят. — Тя му намигна. — Питър отдавна ме посвети в това. Тъкмо то стана причина за много от проучванията ми.

— Интуитивно усещам, че част от нещата са верни. — Лангдън поклати глава. — Но рационално…

Катрин се усмихна и го прегърна с една ръка.

— Знаеш ли, Робърт, навярно аз мога да ти помогна с този проблем.

Архитект Уорън Белами вървеше по пуст коридор дълбоко в Капитолия.

„Остана да свърша само още нещо“.

Стигна в кабинета си и извади от чекмеджето на бюрото си един много стар ключ. Беше от черно желязо, дълъг и тънък, с изтъркани знаци. Белами го пъхна в джоба си и се приготви да посрещне гостите си.

Робърт Лангдън и Катрин Соломон пътуваха към Капитолия. По молба на Питър Белами щеше да им даде една изключително рядка възможност — шанса да видят най-величествената тайна на тази сграда… нещо, което можеше да разкрие само архитектът.

133

Робърт Лангдън нервно пристъпваше на пътеката точно под купола на Капитолия, високо над пода на Ротондата. Замаян от височината, той колебливо надзърташе над парапета, все още неспособен да повярва, че са изминали по-малко от десет часа, откакто ръката на Питър се беше появила в залата.

В същата тази зала на петдесет и пет метра под тях архитектът на Капитолия се виждаше като точица — пресичаше Ротондата, за да излезе навън. Беше придружил Лангдън и Катрин дотук и ги бе оставил сами със съвсем конкретни инструкции.

„Инструкциите на Питър“.

Робърт погледна стария железен ключ, който му бе дал Белами. А после погледна към тясното стълбище, което се изкачваше… още по-нависоко. „Бог да ми е на помощ“. Според архитекта тесните стъпала водеха до малка метална врата, която се отключвала с железния ключ в шепата на Лангдън.

Зад тази врата имаше нещо, което Питър беше настоял да видят. Без да навлиза в детайли, той бе оставил строги инструкции за точния час, в който да отворят вратата. „Трябва да чакаме, за да я отворим? Защо?“

Лангдън пак си погледна часовника и изпъшка.

Пъхна ключа в джоба си и за миг отправи очи оттатък зейналата бездна към отсрещната страна на обиколната пътека. Катрин безстрашно беше продължила нататък. Явно височината не я смущаваше. Сега бе по средата на обиколката и се възхищаваше на всеки сантиметър от „Апотеозът на Вашингтон“ на Брумиди. Стенописът се издигаше точно над главите им. От толкова близо четири и половина метровите фигури, които украсяваха четиристотин и шейсетте квадратни метра на купола, се виждаха в изумителни подробности.

Лангдън се обърна с гръб към Катрин и с лице към стената и съвсем тихо прошепна:

159