Изгубеният символ - Страница 129

129

Агентът поклати глава.

— Ако още са живи, сигурно ги е взел със себе си.

— Има ли компютър в къщата?

— Да, госпожо директор. В кабинета.

— Заведи ме там.

Той я поведе към дневната. Навсякъде по дебелия килим бяха пръснати стъкла от разбития френски прозорец. Минаха покрай камина, голяма картина и няколко книжни лавици и стигнаха до вратата на кабинета. В облицованата с дървена ламперия стая имаше старинно писалище с голям компютърен монитор. Сато заобиколи зад писалището, погледна екрана, намръщи се и процеди:

— По дяволите!

Симкинс отиде при нея и проследи погледа й. Екранът беше черен.

— Какво има?

Директорката посочи откачената докинг станция на бюрото.

— Той използва лаптоп. Взел го е.

Агентът не я разбра.

— Обектът разполага с информация, която искате да видите, така ли?

— Не — мрачно отвърна Сато. — Разполага с информация, която не искам да види никой.

В тайното подземие Катрин Соломон чу грохота на хеликоптерните перки, последван от разбито стъкло и тежки обувки на горния етаж. Опита се да вика за помощ, но парцалът в устата не й позволяваше. Не можеше да издаде нито звук. Колкото повече се напрягаше, толкова по-бързо течеше кръвта от ръката й.

Задъха се и малко й се зави свят.

Знаеше, че трябва да се успокои. „Използвай ума си, Катрин“. Събра цялата си воля и изпадна в медитативно състояние.

Умът на Робърт Лангдън блуждаеше в космическата празнота. Надничаше в безкрайната бездна и търсеше отправни точки. Не намираше нищо.

Пълен мрак. Пълна тишина. Пълен покой.

Нямаше дори притегляне, за да му подскаже накъде е горе.

Тялото му не съществуваше.

„Това трябва да е смъртта“.

Времето сякаш се разтягаше и свиваше, като че ли нямаше значение на това място. Беше изгубил представа колко отдавна е тук.

„Десет секунди? Десет минути? Десет дни?“

Изведнъж обаче, като огнени експлозии в далечни галактики, започнаха да се появяват спомени, носеха се насреща му като ударни вълни в безкрайно небитие.

Робърт Лангдън внезапно започна да си спомня. Образите го разкъсваха… живи и плашещи. Гледаше нагоре към лице, покрито с татуировки. Две мощни ръце повдигнаха главата му и я блъснаха в пода.

Изригна болка… и после мрак.

Сива светлина.

Пулсиране.

Откъслечни спомени. Влачеха го надолу, надолу, надолу. Похитителят му напяваше нещо.

„Verbum significatium… Verbum omnificum… Verbum perdo…“

110.

Директор Сато стоеше сама в кабинета и чакаше от отдела за сателитно наблюдение на ЦРУ да обработят искането й. Едно от предимствата на работата във Вашингтон беше сателитното покритие. Ако имаха късмет, някой от спътниците можеше да е снимал тази къща… например да е заснел кола, напускаща имението през последния половин час.

— Съжалявам, госпожо директор — каза сателитният специалист. — Тази нощ нямаме материал от посочените координати. Искате ли да направите заявка за осигуряване на покритие?

— Не, благодаря. Вече е късно. — Тя затвори.

Въздъхна. Нямаше представа как ще разберат къде е отишъл обектът.

Излезе във фоайето. Хората й бяха поставили трупа на агент Хартман в чувал и тъкмо го изнасяха към хеликоптера. Беше наредила на агент Симкинс да събере групата си и да се приготвят за връщане в Лангли, но го завари в дневната на четири крака. Стори й се пребледнял.

— Добре ли си?

Той вдигна глава. Изражението му беше странно.

— Виждате ли това? — И посочи пода.

Директорката се приближи и се вторачи в дебелия килим. После поклати глава.

— Наведете се — каза Симкинс. — И се вгледайте в тъканта на килима.

Тя го направи. И след миг видя какво й показва. Нишките бяха смачкани по две прави линии… като че ли нещо тежко на колела е пресякло стаята.

— Странното е накъде водят — рече агентът и посочи.

Сато проследи двете едва забележими успоредни линии по килима. Свършваха под огромна картина, заемаща цялото пространство от тавана до пода отстрани на камината. „Какво е това, за бога?“

Симкинс отиде до картината и се опита да я свали. Платното не помръдна.

— Закрепена е — каза той и прокара пръст по ръбовете. — Почакайте, отдолу има нещо… — Показалецът му закачи някакво лостче под рамката и нещо изщрака.

Сато се приближи. Агентът натисна рамката и цялата картина бавно се завъртя на централна ос като въртяща се врата.

Симкинс вдигна фенерчето си и го насочи към тъмното пространство зад картината.

Директорката на СЗС присви очи. „Започва се“.

В дъното на късия коридор имаше тежка метална врата.

Спомените, изплували от мрака на ума му, бяха изчезнали. Подире им се вихреше следа от огнени искри, придружена от онзи зловещ далечен шепот.

„Verbum significatium… Verbum omnificum… Verbum perdo…“

Напевът продължаваше като гласове, подели средновековен химн.

„Verbum significatium… Verbum omnificum“. Думите се търкаляха в празната бездна и отвсякъде се надигнаха нови гласове.

„Апокалипсис… Франклин… Апокалипсис… Verbum… Апокалипсис…“

Някъде в далечината изведнъж тъжно заби камбана. Биеше ли, биеше и звънът й се усилваше, ставаше по-настойчив, сякаш се надяваше, че Лангдън ще разбере, сякаш насърчаваше ума му да я последва.

111

Камбаната на часовниковата кула би цели три минути и кристалният полилей над главата на Лангдън подрънкваше от вибрациите. Преди десетилетия беше имал учебни часове в тази любима аудитория в академията „Филипс Ексетър“. Днес обаче бе дошъл да чуе лекцията на свой скъп приятел. Когато угасиха светлините, Лангдън се настани в самото дъно на залата, под портретите на цял пантеон директори.

129