Изгубеният символ - Страница 128

128

Когато мъжът се отдръпна, тя видя защо брат й се е ужасил. Татуираният беше забил медицинска игла във вената й, сякаш й взимаше кръв. Иглата обаче не беше свързана със система. Кръвта й свободно изтичаше през нея… по лакътя и предмишницата й… и капеше по каменната маса.

— Човешки пясъчен часовник — произнесе онзи, обръщаше се към Питър. — Когато не след дълго те помоля да изиграеш своята роля, искам да си представиш как Катрин… умира тук сама в мрака.

На лицето на Питър Соломон се бе изписала невъобразима мъка.

— Тя ще остане жива още около час — продължи татуираното чудовище. — Ако ми помогнеш бързо, ще имам достатъчно време да я спася. Естествено, ако ми окажеш каквато и да е съпротива… сестра ти ще умре тук сама в мрака.

Питър изрева нещо непонятно през парцала.

— Знам, знам. — Мъжът постави ръка на рамото му. — Трудно ти е. Но не би трябвало. В крайна сметка не за пръв път изоставяш свой близък. — Той замълча за миг, наведе се и прошепна в ухото му: — Разбира се, имам предвид сина ти Закари, когото заряза в затвора „Соганлък“.

Питър Соломон опъна каишите, с които бе завързан, и отново нададе приглушен вик през парцала.

— Стига! — изкрещя Катрин.

— Добре си спомням оная нощ — продължи да го дразни татуираният, докато привършваше със събирането на нещата си. — Чух всичко. Директорът ти предложи да пусне сина ти, обаче ти предпочете да дадеш урок на Закари… като го изоставиш. Да, твоето момче си научи урока, нали? — Похитителят им се усмихна. — Неговата загуба… беше моя печалба.

После взе парче ленен плат, натика го дълбоко в устата на Катрин и й прошепна:

— Смъртта трябва да настъпва тихо.

Питър продължаваше да се бори с каишите. Без повече думи, татуираният заднишком задърпа количката му към вратата.

Брат и сестра се погледнаха за последен път.

След малко Питър вече го нямаше.

Катрин ги чуваше нагоре по рампата, после металната врата се отвори и затвори.

След няколко минути навън изрева автомобилен двигател. После имението потъна в тишина.

Катрин лежеше съвсем сама в мрака и кръвта й изтичаше.

108.

Умът на Робърт Лангдън блуждаеше в безкрайна бездна.

Без светлина. Без звуци. Без усещания.

Само безкрайна и тиха празнота.

Мекота.

Безтегловност.

Тялото му го беше освободило.

Физическият свят не съществуваше. Нито времето.

Сега той бе чисто съзнание… безплътен разум, увиснал в празнотата на огромна вселена.

109.

Модифицираният хеликоптер UH–60 се носеше ниско над покривите на Калорама Хайтс към място с координати, получени от поддържащата група. Агент Симкинс пръв забеляза черния джип кадилак „Ескалейд“, паркиран небрежно на моравата пред едно от именията. Порталът беше затворен и в къщата цареше мрак и тишина.

Сато даде знак за кацане.

Вертолетът тежко се приземи на предната морава сред още няколко коли… една от които седан на сигнално-охранителна фирма с буркан на покрива.

Симкинс и хората му изскочиха навън, извадиха оръжията си и тичешком се изкачиха по стълбището. Входната врата бе заключена. Симкинс сви шепи и надзърна през един прозорец. Във фоайето бе тъмно, но той различи на пода блед човешки силует.

— Мамка му — прошепна агентът. — Хартман е.

Един от хората му вдигна стол от верандата и го запрати през френския прозорец. Звънът на разбитото стъкло едва се чу от грохота на хеликоптера зад тях. След секунди всички бяха вътре. Симкинс се втурна към фоайето и приклекна до Хартман, за да му провери пулса. Нищо. Навсякъде имаше кръв. После видя отвертката в гърлото му.

„Господи!“ Изправи се и даде знак на хората си да започнат пълно претърсване.

Агентите се разгърнаха на първия етаж, пронизваха мрака на разкошния дом с лазерните си мерници. Не намериха нищо в дневната и кабинета, но за своя огромна изненада в трапезарията откриха удушената служителка от сигнално-охранителната фирма. Симкинс бързо губеше надежда, че Робърт Лангдън и Катрин Соломон са живи. Жестокият убиец явно беше заложил капан и щом бе успял да се справи с агент от ЦРУ и въоръжена охранителна, един професор и един учен най-вероятно не бяха имали никакъв шанс.

Щом приключиха на първия етаж, Симкинс прати двама агенти да проверят горе. Междувременно в кухнята се натъкна на стълбище към сутерена и се спусна по него. Долу включи осветлението и се озова в просторно безупречно чисто помещение, което сякаш изобщо не се използваше. Котли, голи циментови стени, няколко сандъка. „Тук няма абсолютно нищо“. Качи се обратно в кухнята тъкмо когато хората му слизаха от втория етаж. Всички клатеха глави.

В къщата нямаше никого.

Нямаше и други трупове.

Той се обади на Сато по радиостанцията, за да докладва, че теренът е чист, и да й съобщи заварената от тях мрачна картина.

Когато стигна във фоайето, директорката на СЗС вече се качваше по стълбището на предната веранда. Зад нея се виждаше Уорън Белами — седеше замаян и самотен в хеликоптера с титановото куфарче на Сато в краката си. Чрез криптирани сателитни връзки лаптопът осигуряваше достъп до компютърната система на ЦРУ от всяка точка на планетата. По-рано същата нощ Сато го беше използвала, за да разкрие на архитекта някаква информация, която го бе поразила до такава степен, че оттогава им оказваше пълно съдействие. Симкинс нямаше представа какво е видял възрастният афроамериканец, но явно го беше потресло.

Сато влезе във фоайето, спря за миг над трупа на Хартман, после вдигна очи и ги впери в Симкинс.

— Нито следа от Лангдън и Катрин, така ли? А Питър Соломон?

128