Изгубеният символ - Страница 127

127

Катрин си спомняше, че първия път записа в лабораторния си бележник с трепереща ръка: „Изглежда съществува невидима «материя», която напуска човешкото тяло в момента на смъртта. Тя има измерима маса, която не се влияе от физически прегради. Трябва да приема, че се движи в измерение, което засега не мога да разбера“.

От смаяното лице на брат си разбираше, че смисълът на видяното му е ясен.

— Катрин… — заекна той, като премигваше със сивите си очи, сякаш за да се увери, че не сънува. — Мисля, че ти току-що претегли човешката душа.

Последва дълго мълчание.

Тя усещаше, че брат й се опитва да осмисли всички очевидни и удивителни последици от това откритие. „Ще отнеме време“. Ако сцената, на която току-що бяха станали свидетели, наистина означаваше това, което изглеждаше — тоест доказателство, че душата, съзнанието или жизнената сила може да напуска телесната си обвивка, — това откритие щеше да хвърли удивителна светлина върху безброй мистични въпроси: превъплъщение, космическо съзнание, преживявания на границата на смъртта, астрална проекция, дистанционно наблюдение, буден сън и така нататък, и така нататък. Медицинските списания изобилстваха на истории за починали на операционната маса пациенти, които виждали телата си отгоре и после били съживени.

Питър мълчеше. Беше се просълзил. Катрин го разбираше. И тя беше плакала. И двамата бяха изгубили любими същества и за всеки човек в това положение и най-малкият намек, че човешката душа продължава да съществува след смъртта, запалваше пламъчето на надеждата.

„Мисли си за Закари“, разбра тя, познаваше дълбоката тъга в очите на брат си. Питър години наред носеше бремето на отговорността за смъртта на сина си. Много пъти й бе казвал, че е направил най-страшната грешка в живота си, като е оставил Зак в затвора, и че никога няма да си го прости…

Стресна я затръшване на врата и Катрин рязко се върна в настоящето. Беше в подземието, вързана на студената каменна маса. Металната врата над рампата се беше затворила с трясък. Татуираният се връщаше. Чу го да влиза в една от стаите, да прави нещо там и после да продължава по коридора към нея. Буташе нещо… нещо тежко… на колела. Когато излезе на светло, тя го зяпна смаяно. Чудовището буташе човек на инвалидна количка.

Разумът й позна мъжа на количката. Емоционално обаче тя не можеше да приеме появилата се пред очите й гледка.

„Питър?“

Не знаеше дали да се радва, че брат й е жив… или да закрещи от ужас. Тялото на Питър беше обръснато. Гъстата му коса я нямаше, веждите също, и гладката му кожа лъщеше като намазана с мазнина. Носеше черна копринена роба. На мястото на дясната му ръка имаше чуканче, бинтовано в чиста превръзка. Измъчените му очи се насочиха към нея, изпълнени със съжаление и скръб.

— Питър!… — Гласът й секна.

Брат й се опита да каже нещо, но излязоха само приглушени гърлени звуци. Освен че беше вързан за количката, устата му бе запушена.

Татуираният протегна ръка и нежно погали бръснатата глава на Питър.

— Приготвих брат ти за голяма чест. Тази нощ той ще изиграе важна роля.

Цялото й тяло се вцепени. „Не…“

— С Питър засега излизаме, но реших, че ще искате да се сбогувате.

— Къде го водиш? — немощно попита Катрин.

Онзи се усмихна.

— С Питър трябва да идем на свещената планина. Там е скрито съкровището. Масонската пирамида посочи мястото. Твоят приятел Робърт Лангдън много ми помогна.

Катрин се вгледа в очите на брат си.

— Той уби… Робърт.

Лицето на Питър Соломон се сгърчи от мъка и той рязко заклати глава, сякаш не можеше да понесе повече болка.

— Хайде сега, Питър. — Мъжът отново го погали по главата. — Не разваляй момента. Кажи сбогом на сестричката си. Това е последната ви семейна среща.

Катрин усети, че я обзема пълно отчаяние.

— Защо го правиш?! — извика тя. — Какво сме ти сторили?! Защо толкова много мразиш семейството ми?!

Татуираният пристъпи към нея и доближи уста до ухото й.

— Имам си основание, Катрин. — После отиде при плота, вдигна странния нож и прокара лъснатото острие по бузата й. — Твърди се, че това е най-прочутият нож в историята.

Не бе чувала за никакви прочути ножове, ала й изглеждаше зловещ и древен. Беше остър като бръснач.

— Не се тревожи — каза мъжът. — Нямам намерение да хабя способностите му за теб. Ще ги запазя за по-достойна жертва… на по-свято място. — Обърна се към брат й. — Този нож ти е познат, нали, Питър?

От очите на Соломон бликаше едновременно страх и удивление.

— Да, Питър, този древен предмет все още съществува. Получих го на огромна цена… и го пазя за теб. Ние с теб най-после можем да приключим мъчителното си пътуване заедно.

С тези думи татуираният грижливо уви ножа в плат, а после събра всички останали неща — тамян, стъкленици с течности, парчета бяла коприна и други ритуални вещи — и ги сложи в кожената чанта на Робърт Лангдън при Масонската пирамида и пирамидиона. Пред безпомощния поглед на Катрин затвори ципа и отново се обърна към брат й.

— Би ли поносил това, Питър? — И пусна тежката чанта в скута му.

Отиде при едно чекмедже и започна да рови вътре. Чуваше се дрънчене на дребни метални предмети. Когато се върна, хвана дясната ръка на Катрин. Тя не виждаше какво прави, но брат й явно го наблюдаваше и бясно се замята на инвалидната количка.

Катрин внезапно усети остро убождане от вътрешната страна на лакътя и по ръката й потече странна топлина. Питър издаваше мъчителни, задавени звуци и напразно се опитваше да стане от тежката количка. Скоро по долната половина на ръката и пръстите й запълзя студена вцепененост.

127