Изгубеният символ - Страница 126

126

Нямаше представа дали ще се получи и затова реши да не казва нищо на Питър, докато не приключи работата.

Отне й четири месеца, ала накрая заведе брат си в лабораторията и докара на количка голям уред, който криеше в склада.

— Сама го проектирах и направих — поясни тя, докато му показваше изобретението си. — Можеш ли да се сетиш какво е?

Питър разгледа странната машина.

— Инкубатор?

Катрин се засмя и поклати глава, въпреки че в това предположение имаше логика. Машината наистина малко приличаше на прозрачните кувьози за преждевременно родени бебета, каквито можеха да се видят в болниците. Този апарат обаче побираше възрастен човек — продълговат, херметично затворен, с прозрачна пластмасова капсула, като някакъв футуристичен спален модул. Под него имаше електронни елементи.

— Да видим дали това ще ти помогне да познаеш — каза тя и го включи в електрическата мрежа. Освети се дигитален дисплей, чиито цифри бързо се меняха, докато тя внимателно настройваше уреда.

Когато свърши, на екрана пишеше:

...

0,0000000000 кг

— Везна? — озадачено попита Питър.

— Не просто каква да е везна. — Катрин взе миниатюрно късче хартия от близкия плот и го постави върху капсулата. Цифрите на дисплея отново заподскачаха и дадоха нов резултат.

...

0,0008194325 кг

— Свръхточна микровезна — съобщи тя. — С точност до няколко микрограма.

Брат й продължаваше да гледа объркано.

— Направила си прецизна везна за… човек, така ли?

— Точно така. — Катрин вдигна прозрачния капак на машината. — Ако поставим човек да легне в капсулата и затворим капака, въпросният индивид ще бъде в напълно затворена система. Нищо не влиза, нищо не излиза. Нито газ, нито течност, нито прашинки. Нищо не се отделя навън — дъхът му, потни изпарения, телесни течности, нищо.

Питър прокара длан по гъстата си сребриста коса, нервен жест, който беше присъщ и на сестра му.

— Хмм… явно човек ще умре доста бързо вътре.

Тя кимна.

— За около шест минути, в зависимост от дихателния ритъм. Брат й се обърна към нея.

— Не разбирам.

Катрин се усмихна.

— Ще разбереш.

Заведе го в контролната зала на Куба и го настани пред плазмената стена. После започна да пише на клавиатурата и отвори няколко видеофайла, записани на холографските устройства. Плазмената стена се съживи. Появилият се образ приличаше на домашен видеозапис.

Виждаше се скромна спалня с неоправено легло, шишенца с лекарства, респиратор и кардиомонитор. В центъра на стаята стоеше везната на Катрин.

Питър се ококори.

— Какво…

Прозрачният капак беше вдигнат и в уреда лежеше старец с кислородна маска. Наблизо стояха възрастната му жена и служителка от хоспис. Мъжът дишаше трудно, очите му бяха затворени.

— Това е един мой преподавател от Йейл — съобщи Катрин. — Поддържахме връзка през годините. Беше много болен. Винаги е казвал, че иска да дари тялото си за научни изследвания, и когато му обясних идеята си за този експеримент, веднага пожела да участва в него.

Питър смаяно наблюдаваше разгръщащата се пред очите му сцена.

Служителката от хосписа се обърна към съпругата на учения.

— Време е. Той е готов.

Старицата избърса сълзите от очите си и кимна със спокойна решителност.

— Добре.

По-младата жена се наведе и много внимателно свали кислородната маска на стареца. Ученият леко се разшава, но очите му останаха затворени. Тя премести респиратора и другите уреди настрани и в центъра на стаята остана само капсулата.

Съпругата на умиращия се приближи, наведе се и нежно го целуна по челото. Старецът не вдигна клепачи, ала на устните му плъзна едва забележима любяща усмивка.

Без кислородната маска дишането му бързо отслабваше. Краят наближаваше. Жена му с възхитителна вътрешна сила и хладнокръвие бавно спусна прозрачния капак на капсулата и го затвори, точно както й бе показала Катрин.

Питър уплашено подскочи.

— Катрин, за бога…

— Всичко е наред — прошепна тя. — Вътре има достатъчно въздух. — Беше гледала записа десетки пъти, но той все още караше пулса й да се ускорява. Катрин посочи везната под херметичната капсула на умиращия. Дигиталните цифри показваха:

...

51,4534644 кг

— Това е теглото на тялото му — поясни тя.

Дишането на стареца ставаше все по-плитко. Питър напрегнато се наведе напред.

— Самият той го искаше — промълви сестра му. — Гледай какво ще се случи.

Съпругата на учения отстъпи назад и седна на леглото, наблюдаваше безмълвно заедно със служителката от хосписа.

През следващите шейсет секунди плиткото дишане на умиращия се ускоряваше, докато изведнъж, сякаш сам избрал момента, той просто изпусна сетния си дъх. Всичко спря.

Край.

Съпругата и служителката тихо се утешаваха една друга.

Не се случи нищо друго.

След няколко секунди Питър объркано погледна Катрин.

„Почакай малко“, помисли тя и му даде знак да продължи да наблюдава дигиталния дисплей на капсулата, който показваше телесното тегло на мъртвеца.

И тогава се случи.

Когато го видя, Питър се олюля и едва не падна от стола.

— Но… това… — Той смаяно покри устата си с длан. — Не мога…

Великият Питър Соломон рядко губеше дар слово. Катрин беше реагирала по същия начин първите няколко пъти, когато гледа записа.

Мигове след смъртта на стареца цифрите на везната изведнъж показаха по-малка стойност. Човекът бе станал по-лек незабавно след кончината си. Макар и минимална, промяната можеше да се измери… и смисълът на това откритие беше поразителен.

126