Изгубеният символ - Страница 12

Табелата на вратата съобщаваше:

Център за поддръжка — Смитсънов музей

(ЦПСМ)

Въпреки че в Националния парк имаше над десет огромни музея, Смитсъновият институт притежаваше толкова голяма колекция, че едновременно можеха да се излагат само два процента от нея. Другите деветдесет и осем трябваше да се съхраняват някъде. И това някъде беше… тук.

Нищо чудно, че в тази сграда се пазеха удивително разнообразни неща — гигантски статуи на Буда, ръкописни кодекси, отровни стрелички от Нова Гвинея, ножове, инкрустирани със скъпоценни камъни, каяк от китови мустаци. Също толкова изумителни бяха природните съкровища — скелети на плезиозаври, безценна колекция метеорити, гигантска сепия, дори слонски черепи, донесени от Теди Рузвелт след сафари в Африка.

Ала всички тези неща не бяха причината преди три години Питър Соломон, секретар на Смитсъновия институт, да доведе сестра си в ЦПСМ. Не я беше довел да гледа научни чудеса, а да ги създава. И тъкмо с това се занимаваше тя.

Дълбоко в тази сграда, в мрака на най-далечните й недра, имаше малка изследователска лаборатория. Втора като нея не съществуваше в целия свят. Последните открития в областта на ноетичната наука, които беше направила там Катрин, имаха значение за всички дисциплини — от физика и история до философия и религия. „Скоро всичко ще се промени“, помисли си тя.

Влезе във фоайето и охранителят на входа прибра радиото си и смъкна слушалките.

— Здравейте, госпожице Соломон!

— Редскинс ли?

Той се изчерви и на лицето му се изписа гузно изражение.

— Разгрявката.

Катрин се усмихна.

— Няма да те издам. — Отиде при детектора за метал и си изпразни джобовете. Когато изхлузи златния картие от китката си, я обзе обичайната тъга. Часовникът беше подарък от майка й за осемнайсетия й рожден ден. Бяха изтекли почти десет години, откакто майка й беше загинала — бе умряла в ръцете й.

— Е, госпожо Соломон? — шеговито прошепна охранителят. — Ще разкриете ли изобщо на някого какво правите там вътре?

Катрин вдигна поглед.

— Някой ден, Кайл. Няма да е тази вечер.

— Я стига — настоя той. — Секретна лаборатория… в таен музей? Сто на сто правите нещо яко.

„Много повече от яко“ — помисли тя, докато събираше вещите си. Всъщност се занимаваше с толкова модерна област, че вече дори не приличаше на наука.

8

Робърт Лангдън стоеше вцепенен на прага на Националната скулптурна зала и се взираше в разкрилата се пред него потресаваща гледка. Помещението си беше точно такова, каквото го помнеше — елегантен полукръг, напомнящ на гръцки амфитеатър. Покрай изящните стени от пясъчник и италианска мазилка бяха издигнати колони от пъстра брекча, пред и между които беше подредена националната скулптурна колекция — статуи в естествен ръст на трийсет и осем велики американци, застанали в полукръг върху под от черни и бели мраморни плочи.

Точно такава си спомняше залата от лекцията, на която беше присъствал.

Имаше само една разлика.

Тази вечер залата беше празна.

Нямаше столове. Нямаше публика. Нямаше го Питър Соломон. Само неколцина туристи безцелно се мотаеха наоколо, без да обръщат внимание на величествената поява на Лангдън. „Да не би Питър да е имал предвид Ротондата?“ Обърна се към южния коридор и видя, че и в Ротондата се шляят туристи.

Ехото на часовника беше отзвучало. Вече официално беше закъснял.

Лангдън забърза към коридора и намери един екскурзовод.

— Извинете, къде се провежда тазвечерната лекция на Смитсъновия институт?

Човекът се поколеба.

— Не съм сигурен, господине. Кога започва?

— Сега!

Екскурзоводът поклати глава.

— Не знам нищо за проява на Смитсъновия институт тази вечер, поне не тук.

Напълно озадачен, Лангдън припряно отиде в средата на залата и се огледа. „Да не би Соломон да си прави майтап?“ Не можеше да повярва. Извади джиесема си и тазсутрешния факс и набра номера на Питър.

Телефонът не успя веднага да засече сигнал в грамадната сграда. Накрая започна да звъни.

Отсреща се разнесе познатият южняшки акцент.

— Кабинетът на Питър Соломон. Говори Антъни. С какво мога да ви бъда полезен?

— Антъни! — облекчено възкликна Лангдън. — Радвам се, че още сте там. Обажда се Робърт Лангдън. Изглежда, има някакво недоразумение с лекцията. В момента съм в Скулптурната зала, но няма никого. Да не са преместили лекцията другаде?

— Съмнявам се. Един момент да проверя. — Асистентът замълча за миг. — Свързахте ли се лично с господин Соломон?

Лангдън се смути.

— Не, разговарях с вас, Антъни. Сутринта!

— Да, спомням си. — Последва мълчание. — Това е малко лекомислено от ваша страна, не смятате ли, господин професоре?

Робърт вече съвсем се разтревожи.

— Моля?

— Помислете… Получавате факс, с който ви молят да се обадите на телефонен номер, и вие го правите. Разговаряте с напълно непознат човек, който ви се представя като асистент на Питър Соломон. После доброволно се качвате на частен самолет за Вашингтон и се прехвърляте в очакващата ви кола. Нали така?

По тялото на Лангдън запълзяха ледени тръпки.

— Кой сте вие, по дяволите? Къде е Питър?

— Боя се, че Питър Соломон си няма и представа за идването ви във Вашингтон. — Южняшкият акцент на мъжа изчезна и гласът му се превърна в гърлен мелодичен шепот. — Вие сте тук, господин Лангдън, защото го искам аз.

9

Робърт Лангдън притискаше джиесема към ухото си и обикаляше в тесен кръг в Скулптурната зала.

— Кой сте вие, по дяволите?

Отговори му спокоен шепот, мек като кадифе.