Изгубеният символ - Страница 90

Директор Сато се разхождаше пред него и спокойно пушеше цигара — нещо, равносилно на екотероризъм в тази грижливо поддържана среда. Лицето й изглеждаше почти дяволско на лунните лъчи, които струяха през стъкления таван.

— Значи — продължи японката, — когато тая вечер сте пристигнали в Капитолия и сте установили, че вече съм там… вие сте взели решение. Вместо да ми съобщите за идването си, вие безшумно сте се спуснали в подсутерена, където, с огромен риск за себе си, нападнахте мен и началник Андерсън и помогнахте на Лангдън да избяга с пирамидата и пирамидиона. — Тя разтри рамото си. — Интересно решение.

„Решение, което съм готов да взема отново“ — помисли Белами и попита гневно:

— Къде е Питър?

— Откъде да знам?

— Явно знаете всичко друго! — озъби й се архитектът, без да крие подозрението си, че тъкмо тя стои зад всичко това. — Отишли сте в Капитолия. Знаели сте, че Робърт Лангдън е там. Даже сте направили рентгенова снимка на чантата му, за да намерите пирамидиона. Очевидно някой ви снабдява с много вътрешна информация.

Сато студено се изсмя и се приближи до него.

— Затова ли ме нападнахте, господин Белами? Защото смятате, че аз съм врагът? Защото смятате, че се опитвам да ви открадна пирамидката, така ли? — Тя дръпна от цигарата и изкара дима през ноздрите си. — Чуйте ме внимателно. Никой не разбира по-добре от мен колко е важно да се пази тайна. Подобно на самия вас, аз съм твърдо убедена, че определена информация не бива да стига до масите. Сега обаче действат сили, които вие, опасявам се, още не можете да проумеете. Човекът, който е отвлякъл Питър Соломон, притежава огромна сила… сила, която вие явно още не осъзнавате. Повярвайте ми, той е жива бомба с часовников механизъм… способна да задвижи поредица от събития, които напълно ще променят света, какъвто го познавате.

— Не разбирам. — Архитектът се размърда на пейката. Окованите ръце го боляха нетърпимо.

— Няма и нужда да разбирате. Трябва да се подчинявате. В момента единствената ми надежда да предотвратя едно ужасно бедствие е да си сътруднича с този човек… и да му дам точно каквото иска. А това означава, че вие ще се обадите на господин Лангдън и ще му кажете да се предаде, заедно с пирамидата и пирамидиона. Щом го арестувам, той ще разчете надписа на пирамидата, ще получи информацията, за която настоява онзи човек, и ще му даде точно каквото иска.

„Местонахождението на витото стълбище, което води към Древните тайни?“

— Не мога да го направя. Заклел съм се да пазя тайна.

Сато избухна.

— Не ми пука какво сте се заклели, ще ви хвърля в затвора толкова бързо, че…

— Заплашвайте ме колкото си искате — непокорно заяви възрастният мъж. — Няма да ви помогна.

Директорката на СЗС дълбоко си пое дъх и заговори със страховит шепот:

— Господин Белами, вие си нямате и представа какво всъщност се случва в момента, нали?

Напрегнатото мълчание увисна във въздуха за няколко секунди, нарушено накрая от телефона на Сато. Тя рязко бръкна в джоба си и нетърпеливо го включи.

— Докладвайте — нареди японката и напрегнато изслуша отговора. — Къде е таксито сега? След колко време? Добре, ясно. Доведете ги в Националната ботаническа градина. През сервизния вход. И гледайте да ми донесете оная проклета пирамида и пирамидиона.

Затвори и се обърна към Белами със самодоволна усмивка.

— Ами хубаво… изглежда, че вече няма да имам нужда от вас.

75

Робърт Лангдън безизразно се взираше в празното пространство. Чувстваше се прекалено уморен, за да каже на шофьора да кара по-бързо. До него Катрин също се беше умълчала, явно разочарована, че не са в състояние да разберат какво прави пирамидата толкова ценна. Пак бяха повторили всичко, което знаят за нея, пирамидиона и тазвечерните събития, ала продължаваха да нямат представа как може тази пирамида да се смята за карта.

„Jeova sanctus unus? В Ордена е скрита тайната?“

Неизвестният им обещаваше отговори, ако се срещнат с него на конкретно място. „Убежище в Рим, на север от Тибър“. Лангдън знаеше, че „новият Рим“ на отците основатели е бил преименуван на Вашингтон още в началото на неговата история, но следите от тяхната мечта се бяха запазили: водите на Тибър продължаваха да се вливат в Потомак, сенаторите продължаваха да се събират под копие на купола на „Св. Петър“ и Вулкан и Минерва продължаваха да бдят над отдавна угасналия огън в Ротондата.

Отговорите, които им бяха нужни, очевидно ги очакваха само на няколко километра. „На северозапад по Масачусетс Авеню“. Целта им наистина беше убежище… на север от вашингтонския Тайбър Крик. На Лангдън му се искаше шофьорът да понастъпи газта.

Ненадейно Катрин се надигна на мястото си, сякаш й е хрумнало нещо.

— Господи, Робърт! — Тя се обърна към него, лицето й пребледня. Поколеба се за миг, после решително заяви: — Движим се в грешна посока!

— Не, напротив — възрази професорът. — Точно на северозапад по Масачу…

— Не! Искам да кажа, че не отиваме където трябва!

Твърдението й го озадачи. Вече й беше обяснил откъде знае какво е имал предвид тайнственият глас по телефона: „… където се пазят десет камъка от Синай планина, един от самото небе и един с лика на тъмния баща на Лука“. Само една сграда на света отговаряше на това описание. И таксито се движеше точно натам.

— Сигурен съм, че отиваме където трябва, Катрин.

— Не! — извика тя. — Вече няма нужда да ходим там. Аз разгадах пирамидата и пирамидиона! Знам за какво се отнася!

Лангдън се смая.

— Наистина ли?