Изгубеният символ - Страница 86

— Ред от хаоса — дяволито се усмихна професорът. — Точно както обеща брат ти. — Робърт бръкна в джоба си и извади разчетените от масонския шифър букви. — Това тук засега няма никакъв смисъл. — Той разгъна листа върху масата.

Катрин го погледна. „Определено няма“.

— Но Дюрер ще го преобрази.

— И как ще стане това?

— Лингвистична алхимия. — Лангдън посочи компютърния екран. — Вгледай се внимателно. В шедьовъра е скрито нещо, което ще ни помогне да разберем нашите шестнайсет букви. — Той зачака. — Още ли не го виждаш? Потърси числото хиляда петстотин и четиринайсет.

Катрин не беше в настроение да си играят на учител и ученичка.

— Робърт, не виждам нищо — кълбо, стълба, нож, многостен, везни? Предавам се.

— Погледни! Там, в дъното. Върху сградата зад ангелчето? Под камбаната? Дюрер е гравирал квадрат, запълнен с цифри.

Тя най-после видя квадрата — наистина съдържаше цифри, сред които и 1514.

— Катрин, този квадрат е ключът за разчитането на надписа на пирамидата!

Тя изненадано го стрелна с поглед.

— Това не е просто какъв да е квадрат — широко се ухили Лангдън. — Това, госпожо Соломон, е магически квадрат.

69

„Къде ме водят, по дяволите?“

Белами все още беше със завързани очи на задната седалка на джипа. След кратко спиране някъде близо до Библиотеката на Конгреса колата продължи… но само за минута. Сега отново спря, най-вероятно на съседната пряка.

Архитектът чу приглушен разговор.

— Съжалявам… невъзможно… — казваше властен глас. — Затворено е.

Шофьорът на джипа отвърна също толкова властно:

— Следствие на ЦРУ… национална сигурност… — Разменените думи и показаните служебни карти явно бяха убедителни, защото тонът незабавно се промени.

— Да, разбира се… през сервизния вход… — Разнесе се високо стържене, навярно от врата на гараж, и докато тя се отваряше, гласът прибави: — Да ви придружа ли? Понеже щом влезете, няма да можете да минете през…

— Не. По-нататък ще се оправим сами.

Даже охранителят да се изненада, вече беше късно. Джипът потегли, измина петдесетина метра и отново спря. Тежката врата зад тях се затвори.

Тишина.

Белами осъзна, че трепери.

Задната врата на джипа се отвори с трясък. Архитектът усети остра болка в плещите, когато някой го измъкна навън за ръцете и после го изправи на крака. Безмълвно го поведоха по широко павирано пространство. Носеше се странна миризма на пръст, която не можеше да разпознае. Освен стъпките на водача си чуваше и още нечии, но никой не проговаряше.

Спряха пред врата и скоро се разнесе електронен сигнал. Ключалката изщрака. Преведоха го през няколко коридора и той забеляза, че тук въздухът е по-топъл и по-влажен. „Може би закрит басейн? Не“. Не миришеше на хлор… а на нещо земно и първично.

„Къде сме, по дяволите?!“ Не можеха да са на повече от една-две преки от Капитолия. Отново спряха и той пак чу електронно изпиукване на отключваща се врата, която този път се плъзна настрани с тихо съскане. Когато го побутнаха да влезе, отвътре го лъхна позната миризма.

Вече знаеше къде са. „Господи!“ Често идваше тук, макар и никога през сервизния вход. Тази великолепна стъклена сграда се намираше едва на триста метра от Капитолия и формално представляваше част от неговия комплекс. „Аз отговарям за нея!“ Разбра, че са влезли със собствения му електронен ключ.

Мощни ръце го блъснаха през вратата и го поведоха по познат лъкатушен път. Тежката, топла влага на това място обикновено му действаше успокоително. Тази нощ обаче Белами се потеше.

„Какво правим тук?!“

Ненадейно го спряха и го натиснаха да седне на една пейка. Мускулестият мъж отключи белезниците му само колкото да ги закопчае за нея зад гърба му.

— Какво искате от мен? — попита Белами. Сърцето му бясно туптеше.

Единственият отговор, който получи, беше тропот на отдалечаващи се тежки обувки и плъзгане на стъклена врата.

После — тишина.

Гробна тишина.

„Нима просто ще ме оставят тук? — Започваше да се поти още по-силно. Помъчи се да освободи ръцете си. — Дори не мога да сваля този чувал от главата си!“

— Помощ! — Архитектът изпадна в паника. — Има ли някой?

Но знаеше, че няма кой да го чуе. Когато вратите му бяха затворени, това грамадно стъклено помещение, наричано Джунглата, беше херметично изолирано.

„Оставиха ме в Джунглата — помисли си Белами. — Никой няма да ме открие до сутринта“.

И тогава го чу.

Звукът едва се долавяше, ала го ужаси както никой друг шум през живота му. „Нещо диша. Съвсем близо“. Не бе сам на пейката.

Внезапното до лицето му изсъска кибритена клечка — толкова близо, че той усети топлината на пламъчето. Отдръпна се инстинктивно и белезниците се впиха в китките му.

После, без предупреждение, една ръка смъкна чувала от главата му.

Пламъчето пред него се отразяваше в черните очи на Иноуе Сато, която поднесе кибритената клечка към увисналата от устните й цигара само на сантиметри от лицето на Белами.

Беше вперила поглед в него на проникващата през стъкления таван лунна светлина. Страхът му явно й доставяше удоволствие.

— Е, господин Белами. — Японката разтърси клечката и я угаси. — Откъде ще започнем?

70

„Магически квадрат“. Катрин кимна, вторачена в квадрата на Дюреровата гравюра. Повечето хора щяха да си помислят, че Лангдън си е изгубил ума, но тя веднага разбра, че е прав.

Терминът „магически квадрат“ не означава нещо мистично, а нещо математическо — последователни числа, подредени по такъв начин, че всички редове, колони и диагонали дават еднакъв сбор. Магическите квадрати са създадени преди около четири хиляди години от математици в Египет и Индия и някои все още вярват, че притежават вълшебни сили. Катрин беше чела, че дори днес набожни индийци чертаят на домашните си олтари специални магически квадрати с по три реда, наречени Кубера Колам. Въпреки че съвременният човек ги отнася главно към категорията „развлекателна математика“, все още се намират и такива, които получават удоволствие от търсенето на нови „магически“ конфигурации. „Судоку за гении“.