Изгубеният символ - Страница 80

Закари се засмя. Явно си мислеше, че баща му се шегува.

Архитектът забеляза тъгата в очите на стария си приятел.

— Много ми е трудно да ти го опиша, Зак. По традиция, когато един потомък на рода Соломон навърши осемнайсет, му предстоят години обучение…

— Вече ти казах! — прекъсна го синът му. — Няма да следвам!

— Нямам предвид следване — все още спокойно и тихо отвърна Питър. — Говоря за масонското братство. Говоря за посвещаване в древните загадки на науката за човека. Ако възнамеряваш да се влееш в нашите редове, ще получиш обучението, което е нужно, за да вникнеш в значението на тазвечерното си решение.

Закари извъртя очи към тавана.

— Спести ми поредната си масонска лекция. Знам, че съм първият от рода Соломон, който не иска да влезе в братството. И какво от това? Не ти ли е ясно? Не ми се участва в маскаради с шайка старци!

Баща му дълго мълча и Белами забеляза фините старчески бръчици, които започваха да се очертават около все още младежките му очи.

— Да, ясно ми е — накрая въздъхна Питър. — Сега времената са други. Разбирам, че масонството сигурно ти се струва странно, може би дори досадно. Но искам да знаеш, че тази врата винаги ще бъде отворена за теб, в случай че промениш решението си.

— Да бе, на куково лято — измърмори Зак.

— Стига! — Соломон скочи от стола си. — Знам, че животът ти не беше лек, Закари, но аз не съм единственият ти пример за подражание. Там те очакват добри хора, които ще те приемат в масонското паство и ще ти покажат истинския ти потенциал.

Младежът се захили и се обърна към архитекта.

— Затова ли сте тук и вие, господин Белами? За да можете по масонски да се съюзите срещу мен?

Без да отговори, Белами почтително погледна Питър Соломон, за да напомни на Закари кой командва в тази стая.

Момчето отново се обърна към баща си.

— Зак — продължи Питър, — така няма да стигнем доникъде… затова ще ти кажа следното. Независимо дали разбираш предложената ти отговорност, аз съм длъжен да ти дам шанс. — Той посочи пирамидата. — Да пазиш тази пирамида е изключителна привилегия. Съветвам те няколко дни да обмислиш тази възможност, преди да вземеш решение.

— Каква възможност? Да дундуркам някакъв си камък ли?

— На този свят има големи загадки, Зак — въздъхна Соломон. — Тайни, които надхвърлят и най-невероятните ти фантазии. И пирамидата крие тези тайни. Нещо повече, ще дойде време, навярно по време на твоя живот, когато тази пирамида най-после ще бъде разчетена и нейните тайни ще се разкрият. И тогава ще настъпи велико преображение на човека… и ти можеш да играеш роля в него. Искам много внимателно да си помислиш. Богатството е нещо обикновено, но мъдростта не е. — Той махна с ръка към папката, после към пирамидата. — Моля те, запомни: богатство без мъдрост често води до трагичен край.

Закари изгледа баща си, като че ли се е побъркал.

— Както кажеш, татко, обаче няма да заменя наследството си за това нещо. — Момчето кимна към каменната пирамида.

Питър сключи длани пред себе си.

— Ако решиш да поемеш отговорността, аз ще пазя парите ти и пирамидата, докато успешно завършиш масонското си обучение. Това ще отнеме години, но ще придобиеш зрелостта, която ти е необходима, за да получиш и парите, и пирамидата. Богатство и мъдрост. Могъщо съчетание.

Закари скочи.

— Господи, татко! Няма да се откажеш, нали? Не виждаш ли, че не ми пука за масоните, каменните ви пирамиди и древните ви тайни? — Вдигна черната папка и я размаха пред лицето на баща си. — Ей това е моето наследство! Същото наследство, каквото са получавали предците ни! Не мога да повярвам, че се опитваш да ми го отнемеш с някакви неубедителни приказки за древни карти на съкровища! — Младежът пъхна папката под мишница и мина покрай Белами, за да излезе през терасата.

— Чакай, Закари! — Питър се втурна подире му. — Каквото и да правиш, не казвай нито дума за пирамидата, която видя! — Гласът му секна. — На никого! Никога!

Ала Закари не му обърна внимание и изчезна в нощта.

Питър Соломон се върна при бюрото си и тежко се отпусна на кожения стол. От сивите му очи бликаше мъка. След дълго мълчание той погледна Белами и тъжно се усмихна.

— Добре мина, няма що.

Архитектът въздъхна, споделяше болката на приятеля си.

— Не искам да бъркам в раната, Питър… но… имаш ли му доверие?

Соломон мрачно зарея поглед в празното пространство.

— Искам да кажа… че няма да се изпусне пред някого за пирамидата? — прибави Белами.

Лицето на Питър остана безизразно.

— Не знам какво да ти отговоря, Уорън. Вече дори не съм сигурен дали го познавам.

Архитектът се изправи и бавно се заразхожда пред голямото бюро.

— Питър, ти изпълни семейния си дълг, но като се има предвид случилото се преди малко, смятам, че трябва да вземем предпазни мерки. Трябва да ти върна пирамидиона, за да му потърсиш нов дом. За него трябва да се грижи някой друг.

— Защо? — попита Соломон.

— Ако Закари разкаже на някого за пирамидата… и спомене, че тази вечер съм присъствал тук…

— Той не знае нищо за пирамидиона и е прекалено незрял, за да проумее, че пирамидата има каквото и да било значение. Няма нужда да му търсим нов дом. Ще оставя пирамидата в сейфа си. А ти ще оставиш пирамидиона там, където го пазиш. Както е било винаги.

След шест години, на Бъдни вечер, докато семейството все още лекуваше раните си от смъртта на Закари, в имението се бе появил огромният мъж, който твърдеше, че е убил момчето в затвора. Беше дошъл за пирамидата, ала отне само живота на Изабел Соломон.