— Взривете вратата — нареди Симкинс. — Избягали са оттук.
Трябваха им осем секунди, за да заредят и взривят лист Ключ 4. Когато димът се разнесе, се озоваха пред странен подземен свят, наричан „стелажите“.
В Библиотеката на Конгреса имаше километри стелажи, повечето под земята. Безбройните редове приличаха на някаква оптична илюзия за безкрайност, създадена с огледала.
Една табела предупреждаваше:
Симкинс влезе през разбитата врата и усети, че го лъхва студен въздух. Не можеше да не се усмихне. „Става все по-лесно“. Топлинните отпечатъци в контролирана среда се виждаха като слънчеви изригвания и визьорът му вече показваше червено петно върху един парапет — явно Белами или Лангдън се бе хванал там, докато бе минавал тичешком покрай него.
— Може да тичате, но не и да се скриете — прошепна си сам той.
Докато напредваше с групата си в лабиринта от стелажи, Симкинс разбра, че везните са силно наклонени в негова полза и дори няма да се нуждае от нощния визьор, за да проследи плячката си. При други обстоятелства този лабиринт щеше да е съвсем прилично скривалище, но в Библиотеката на Конгреса използваха сензорни лампи, за да пестят енергия, и пътят на бегълците беше осветен като самолетна писта. Напред се простираше тясна светла ивица, която правеше завои и лъкатушеше в далечината.
Четиримата тренирани агенти изключиха визьорите и бързо тръгнаха по светлата диря, която се движеше на зигзаг в сякаш безконечния книжен лабиринт. Скоро Симкинс започна да вижда задействащи се светлини в мрака пред тях. „Приближаваме се“. Ускори ход и след малко чу стъпки и тежко дишане. А после видя движещ се обект.
— Виждам го! — извика той.
Уорън Белами, чийто длъгнест силует беше зърнал, явно изоставаше. Безупречно облеченият афроамериканец задъхано залиташе между стелажите. „Няма смисъл, старче“.
— Стойте на място, господин Белами! — изрева агентът.
Архитектът продължи да тича, правеше остри завои между редовете стелажи. На всеки ъгъл лампите на тавана се включваха.
Когато се приближиха на двайсет метра от него, агентите отново му извикаха да спре, но Белами не се подчини.
— Свали го! — нареди Симкинс.
Агентът, който носеше несмъртоносното оръжие на групата, вдигна пушката си и стреля. Лентата, която излетя от дулото и се уви около краката на беглеца, носеше прякора „Глупавата корда“, но в нея нямаше нищо глупаво. Това несмъртоносно обезвреждащо средство бе разработено в Националната лаборатория Сандия и представляваше нишка лепкав полиуретан, който ставаше твърд като камък при допир и се залепваше като жилава пластмасова паяжина за задната страна на краката на беглеца. Ефектът при тичащ обект можеше да се сравни с пъхване на пръчка между спиците на движещ се велосипед. Краката на възрастния мъж се обездвижиха, той политна напред, просна се по очи на пода и продължи да се пързаля още три метра по една тъмна пътека, преди да спре. Лампата над него безцеремонно се включи.
— Аз ще се заема с Белами — извика Симкинс. — Вие тичайте след Лангдън! Трябва да е някъде напред… Командирът на групата млъкна, забелязал, че стелажите пред архитекта тънат в мастиленочерен мрак. Явно нататък нямаше никого. „Сам ли е?“
Белами лежеше по корем и дишаше тежко. Пищялите и глезените му бяха оплетени във втвърдена пластмаса. Агентът се приближи до него, преобърна го по гръб с крак и попита:
— Къде е той?
Устната на архитекта кървеше от падането.
— Кой?
Агент Симкинс вдигна крак и стъпи върху чистата му копринена вратовръзка. После натисна.
— Повярвайте ми, господин Белами, не повтаряйте грешката да ми излизате с тоя номер.
Робърт Лангдън се чувстваше като труп.
Лежеше по гръб със скръстени на гърдите ръце, затворен в пълен мрак. Въпреки че Катрин беше изпъната в същата поза до главата му, не можеше да я види. Стискаше клепачи, за да не зърне дори за миг ужасната обстановка, в която се намираше.
Пространството около него бе съвсем тясно.
Адски тясно.
Преди шейсет секунди, докато двойните врати на читалнята се сгромолясваха, двамата с Катрин последваха Белами в осмоъгълния шкаф, спуснаха се по стръмно стълбище и се озоваха на едно абсолютно неочаквано място.
Лангдън веднага се сети къде са. „Сърцето на библиотечното хранилище“. С многобройните си конвейерни ленти, движещи се в различни посоки, помещението приличаше на зала за получаване на багаж в малко летище. Тъй като Конгресната библиотека се помещаваше в три отделни сгради, поръчаните в читалнята книги често трябваше да се пренасят на големи разстояния чрез конвейерна система по мрежа от подземни тунели.
Белами бързо тръгна към една стоманена врата в отсрещния край на помещението, пъхна електронната си карта в слота на таблото, натисна няколко клавиша и отвори. Вътре цареше мрак, но в следващия момент се включиха няколко сензорни лампи.
Щом хвърли поглед вътре, Лангдън разбра, че е застанал пред нещо, което виждат малцина. „Стелажите на Конгресната библиотека. — Планът на архитекта го окуражи. — Какво по-подходящо скривалище от един гигантски лабиринт?“
Само че Белами не ги заведе сред стелажите. Подпря вратата с някакъв дебел том и се обърна към тях.
— Надявах се, че ще мога да ти обясня още много неща, но нямаме време. — Подаде му електронната си карта. — Ще ти потрябва.
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Робърт.
По-възрастният мъж поклати глава.
— Няма да се измъкнете, ако не се разделим. Най-важното е пирамидата и пирамидионът да останат в сигурни ръце.