Изгубеният символ - Страница 52

„Късметлии“, помисли си той. Почти не я слушаше и оглеждаше стените за охранителни камери. Видя само една, насочена към входната врата — нищо чудно, като се имаше предвид, че вероятно можеше да се влезе само през нея.

— А ето и това, което искахте да видите… — Триш Дън го поведе към грамадния резервоар, който беше привлякъл вниманието му през прозореца. — Най-дългият ни екземпляр. — Тя с театрален жест посочи противното същество като водеща на телевизионна игра, показваща нов автомобил. — Архитевтис.

Резервоарът на сепията приличаше на няколко стъклени телефонни кабини, сложени настрани и запоени една за друга. В продълговатия прозрачен плексигласов ковчег „плуваше“ отвратително бледо аморфно тяло. Малах погледна издутата му, напомняща на чувал глава и големите му колкото бейзболни топки очи и отбеляза:

— В сравнение с него вашият коелакант е истински красавец.

— Почакайте да го видите осветен.

Триш избута назад продълговатия капак на резервоара и отвътре ги лъхнаха спиртни пари. Тя бръкна вътре, натисна електрическия ключ точно над линията на течността и включи монтираните в основата на контейнера флуоресцентни лампи. Архитевтисът засия в цялата си прелест — колосална глава, прикрепена към хлъзгава маса от разлагащи се пипала и остри като бръснач смукала.

Жената обясняваше, че архитевтисът можел, да победи спермацетов кит в битка.

Малах чуваше само празен брътвеж.

Моментът настъпваше.

Триш Дън винаги се чувстваше малко неспокойна в Модул 3, ала тръпките, които я побиха сега, бяха по-различни.

Интуитивни. Първични.

Опита се да не им обръща внимание, но положението ставаше по-лошо — нещо дълбоко в нея я глождеше. Въпреки че не можеше да открие източника на тревогата си, инстинктът й ясно й подсказваше, че е време да се махне оттук.

— Та така, това е сепията — заключи тя и бръкна в резервоара, за да изключи лампите. — Може би е по-добре вече да тръгваме за лабораторията на…

Една широка длан запуши устата й и дръпна главата й назад. В същия миг могъща ръка се уви около тялото й и я прикова към твърди като скала гърди. За стотна от секундата Триш се вцепени от смайване.

После дойде ужасът.

Мъжът се пресегна към гърдите й, хвана електронната й карта и рязко я дръпна надолу. Ремъкът опари врата й, преди да се скъса. Картата падна на пода в краката им. Тя започна да се съпротивлява, опита се да се извърти и да се отскубне, но не можеше да се мери по ръст и сила с него. Помъчи се да изкрещи, ала дланта здраво затискаше устата й. Той се наведе, доближи устни до ухото й и прошепна:

— Когато сваля ръка от устата ти, няма да викаш, ясно ли е?

Триш енергично закима. Дробовете й се пръскаха. „Не мога да дишам!“

Онзи махна дланта си и тя дълбоко си пое дъх.

— Пуснете ме! — каза задъхано. — Какво искате?!

— Кажи ми ПИН кода си — заповяда мъжът.

Метасистемната анализаторка се обърка окончателно.

„Катрин! Помощ! Кой е този човек?“

— От охраната ще ви видят! — каза Триш, макар отлично да знаеше, че са извън обсега на камерите. „Пък и никой не ги гледа“.

— ПИН кодът ти — повтори мъжът. — Който съответства на електронната ти карта.

Леден страх запари под лъжичката й и тя рязко се завъртя, откопчи едната си ръка и замахна към очите на нападателя си. Пръстите й улучиха плът и одраха бузата му. Под тях останаха четири тъмни следи. В следващия миг тя разбра, че това не е кръв. Мъжът носеше грим и тя просто го беше изтрила — а отдолу бяха скрити тъмни татуировки.

„Какво е това чудовище?“

Той я завъртя и сякаш със свръхчовешка сила я вдигна над отворения резервоар на сепията. Лицето й увисна над спирта, парите изгориха ноздрите й.

— ПИН кодът ти — потрети онзи.

Очите й горяха, виждаше бледата плът на сепията под лицето си.

— Казвай. — Той натисна лицето й още по-надолу. — ПИН кодът!

Гърлото й вече също гореше.

— Нула-осем-нула-четири! — изломоти тя. Едва дишаше. — Пуснете ме! Нула-осем-нула-четири!

— Ако лъжеш… — Мъжът я доближи до течността още повече, косата й се потопи в спирта.

— Не лъжа! — закашля се тя. — Четвърти август! Това е рожденият ми ден!

— Благодаря, Триш.

Могъщите му длани стиснаха главата й още по-здраво и със смазваща сила я запратиха напред и надолу. Лицето й потъна в резервоара, пареща болка прониза очите й. Онзи я натисна още по-надълбоко и цялата й глава се скри под повърхността. Триш усети, че лицето й се допира до месестата глава на сепията.

Събра всичките си сили и рязко се изви назад, за да се измъкне. Ала яките ръце не поддаваха.

„Трябва да дишам!“

Напрягаше се да не отваря очи и уста. Дробовете й пламтяха, докато се бореше с неустоимото желание да си поеме дъх. „Не! Недей!“ Но накрая инстинктът надделя.

Устата й се отвори и дробовете й се разгънаха, за да поемат кислорода, за който копнееше тялото й. Вместо него в гърлото й нахлу спирт. Когато стигна до дробовете, Триш изпита болка, каквато изобщо не си беше представяла, че е възможна. Това продължи няколко секунди. После светът помръкна.

Малах стоеше до резервоара и докато си поемаше дъх, оглеждаше резултата от действията си.

Безжизнената му жертва лежеше просната върху ръба на контейнера с лице, все още потопено в спирта. Видът й му напомни за единствената друга жена, която беше убил през живота си.

Изабел Соломон.

„Много отдавна. В един друг живот“.

Отново сведе очи към бездиханното тяло. Хвана го за дебелите бедра, повдигна го и го прехвърли в резервоара. Триш Дън потъна с главата надолу. Вълните постепенно се успокоиха и тя остана да виси над огромната сепия. После дрехите й натежаха, тя започна да потъва и тялото й се отпусна върху морското чудовище.