Изгубеният символ - Страница 51

— Професор Лангдън, нямам си и представа какво е това, по дяволите. Независимо дали е склад, или таен вход на древна пирамида, възнамерявам да го отворя. Ясна ли съм?

Примижалият от светлината Робърт кимна.

Сато спусна лъча и го премести към старата ключалка.

— Господин началник? Действайте.

Андерсън съвсем бавно извади пистолета си и го погледна неуверено.

— Уф, за бога! — Японката бързо грабна оръжието от ръката му и му връчи фенера. — Осветете ключалката, по дяволите. — Боравеше с пистолета с опитна увереност и без да губи време, свали предпазителя, зареди и се прицели.

— Чакайте! — извика Лангдън, ала вече беше късно.

В сумрака отекнаха три изстрела.

Тъпанчетата на учения сякаш избухнаха. „Да не се е побъркала?“ Гърмежите в тесния коридор бяха оглушителни.

Андерсън също изглеждаше потресен. Ръката му леко трепереше, докато осветяваше надупчената от куршуми врата.

Заключващият механизъм беше разбит, а дървото около бравата — превърнато на трески. Самата врата се бе открехнала.

Сато протегна пистолета, опря дулото в ръба на вратата и я побутна. Тя се отвори изцяло и разкри мрака вътре.

Лангдън се втренчи, но не видя нищо в тъмнината. „Каква е тази миризма, за бога?“ Отвътре се носеше необичайно зловоние.

Андерсън застана на прага, насочи лъча към голия пръстен под и бавно го плъзна по дължината на помещението. Тази стая не се различаваше от другите — дълъг тесен тунел. Стените бяха от грапав камък и й придаваха вид на древна затворническа килия. „Но тази смрад…“

— Тук няма нищо — заяви началникът на охраната, докато придвижваше лъча към дъното на помещението. Когато стигна до края на пода, вдигна фенера, за да освети отсрещната стена, и ахна:

— Господи!…

Всички отскочиха назад.

Лангдън смаяно зяпна дъното на тунела.

За негов ужас, оттам също го зяпаше нещо.

36

— За бога, какво… — Андерсън замалко не изпусна фенера и отстъпи назад.

Сато за пръв път тази вечер изглеждаше изненадана.

Тя насочи пистолета към отсрещната стена и даде знак на Андерсън отново да я освети. Началникът на охраната се подчини. Въпреки голямото разстояние на слабата светлина бледнееше призрачно лице, което ги гледаше с безжизнените си орбити.

„Човешки череп“.

Беше върху паянтово дървено писалище, поставено до отсрещната стена. До черепа лежаха две кости от човешки крака, както и други предмети, педантично подредени като някакво чудато светилище — старинен пясъчен часовник, кристална гарафа, свещ, две панички със светъл прах и лист хартия. На стената до писалището беше подпряна страховита коса, чието извито острие се смяташе за атрибут на Смъртта.

Сато влезе в стаята.

— Хм, виж ти… изглежда, Питър Соломон крие повече тайни, отколкото предполагах.

Андерсън кимна и пристъпи след нея.

— А си говорим за скелети в килера! — Вдигна фенера и освети останалата част от стаята. — Ами тая воня? — сбърчи нос началникът. — От какво е?

— Сяра — безизразно отговори Лангдън иззад него. — На писалището би трябвало да има две панички. В тази отдясно има сол. А в другата — сяра.

Сато смаяно се завъртя.

— Откъде знаете, по дяволите?!

— Защото, госпожо директор, по целия свят има точно такива стаи.

Един етаж над подсутерена служителят в охраната на Капитолия Нунес придружаваше Уорън Белами по дългия коридор, който минаваше по цялата дължина на източния сутерен. Можеше да се закълне, че току-що е чул три приглушени изстрела някъде отдолу. „Невъзможно“.

— Вратата на подсутерена е отворена. — Белами посочи напред.

„Странна вечер, наистина — помисли Нунес. — Никой не ходи долу“.

— Веднага ще проверя какво става — каза той и посегна към радиостанцията си.

— Заемете се с изпълнението на задълженията си — спря го Белами. — Нататък ще се оправя без вас.

Младият мъж го изгледа притеснено.

— Сигурен ли сте?

Уорън Белами решително постави длан върху рамото му.

— Момче, работя тук от двайсет и пет години. И сам мога да намеря пътя.

37

Малах беше виждал някои наистина зловещи места, но едва ли някое можеше да съперничи на чуждия свят в Модул 3. „Спиртосаният модул. Все едно луд учен е завладял някой хипермаркет и е натъпкал всички пътеки и стелажи с всевъзможни стъкленици“. Осветеното като фотолаборатория огромно помещение бе окъпано в червеникаво сияние, което се излъчваше изпод лавиците, процеждаше се нагоре и осветяваше пълните със спирт съдове. От болничната миризма на стабилизиращите химикали му призляваше.

— В този модул има над двайсет хиляди образци — обясняваше дебеличкото момиче. — Риби, гризачи, бозайници, влечуги.

— Само мъртви, надявам се? — с престорено нервен глас попита Малах.

Момичето се засмя.

— Да, да. Всички са съвсем мъртви. Признавам, и аз не смеех да припаря тук почти половин година след като постъпих на работа.

Напълно я разбираше. Накъдето и да погледнеше, виждаше стъкленици с мъртви форми на живот — саламандри, медузи, плъхове, бръмбари, птици и други неща, които не познаваше. И като че ли тази колекция не беше достатъчно страшна, червеното осветление, което предпазваше фоточувствителните образци от продължително излагане на светлина, оставяше у посетителя впечатлението, че се намира в гигантски аквариум, в който безжизнените същества някак си се събират, за да го наблюдават от сенките.

— Това е коелакант. — Придружителката му посочи голям плексигласов контейнер с най-грозната риба, която Малах беше виждал. — Смятало се, че са изчезнали заедно с динозаврите, но този е хванат край Африка преди няколко години и е дарен на Смитсъновия музей.