Изгубеният символ - Страница 37

— Ще го донесете ли?

— Разбира се. Предайте му, че ще го донеса.

— Чудесно — облекчено въздъхна Антъни. — Успех със словото ви довечера. И лек път.

Преди да излезе от къщи, Лангдън надлежно извади опакованата кутийка от дъното на сейфа и я прибра в чантата си.

Сега се намираше във вашингтонския Капитолий и беше сигурен само в едно. Питър Соломон щеше да се ужаси, ако научеше как го е предал.

25

„Господи, Катрин имаше право. Както обикновено“.

Триш Дън удивено се взираше в резултатите от търсенето, които се материализираха на плазмената стена пред нея. Беше се съмнявала, че ще открие каквито и да е резултати, но засега имаше над дванайсет попадения. И продължаваха да прииждат.

Едно изглеждаше особено обещаващо.

Триш се обърна и извика към библиотеката:

— Катрин? Ела да видиш нещо!

От една-две години не беше пускала такава търсачка и тазвечерните резултати я смайваха. „Само преди няколко години това търсене нямаше да даде нищо“. Сега обаче изглеждаше, че количеството дигитален материал в света е достигнало точката, в която човек може да открие буквално всичко. Невероятно — Триш никога не беше чувала една от ключовите думи… а даже за нея имаше резултати.

Катрин се втурна през вратата на контролната зала.

— Какво намери?

— Цял куп неща. — Триш посочи плазмената стена. — Всеки един от тези документи съдържа всичките ти ключови думи.

Катрин отметна кичур коса зад ухото си и проучи списъка.

— Преди да се развълнуваш прекалено, уверявам те, че повечето документи не са каквото търсиш — прибави младата жена. — Ние им казваме „черни дупки“. Само виж размерите на файловете. Огромни са. Това са компресирани архиви с милиони имейли, гигантски енциклопедии, глобални форуми, функциониращи от години, и така нататък. Поради размера и разнообразното си съдържание тези файлове съдържат толкова много потенциални ключови думи, че ги засмуква всяка търсачка, която се доближи до тях.

Катрин посочи един от резултатите в началото на списъка.

— Ами този?

Триш се усмихна. Катрин се движеше една крачка напред — вече беше открила единствения файл с малък размер.

— Остър поглед. Да, всъщност засега това е единственият подходящ кандидат. И даже е толкова малък, че не може да е повече от една страница.

— Отвори го — напрегнато рече Катрин.

Триш не можеше да си представи, че документ от една страница съдържа всички тези странни ключови комбинации. Ала когато кликна и го отвори, те бяха там… кристално ясни и лесни за забелязване в текста.

Катрин се приближи, вперила поглед към плазмената стена.

— Този документ… защитен ли е?

— Добре дошла в света на дигитализирания текст — отвърна Триш.

Автоматичната защита представлява стандартна практика при дигитализираните документи. При този процес сървърът позволява на потребителя да търси в целия текст, но после разкрива съвсем малка част от него, нещо като реклама — само изразите, намиращи се непосредствено до търсените ключови думи. Като скрива по-голямата част от текста, сървърът не допуска нарушаване на авторските права и праща на потребителя интригуващо послание: „Имам информацията, която търсиш, но ако искаш цялата, ще трябва да я купиш от мен“.

— Както виждаш, документът съдържа всичките ти ключови думи — прибави Триш, докато скролваше силно орязаната страница.

Катрин безмълвно се взираше в плазмената стена.

По-младата жена й даде една минута, после пак скролна в началото на текста. Всички ключови думи бяха с подчертани главни букви. „Рекламният“ текст — по една-две думи от двете страни на търсения израз — беше с малки букви.

Триш нямаше представа за какво се отнася документът. „И какво е «сюмболон», по дяволите?“

Катрин нетърпеливо се приближи към екрана.

— Откъде идва този документ? Кой го е написал?

Триш вече работеше по въпроса.

— Дай ми една секунда. Опитвам се да открия източника.

— Трябва да знам кой го е написал — напрегнато повтори Катрин. — Трябва да видя и останалата му част.

— Опитвам се — отвърна Триш, сепната от нервността на шефката си.

Странно, местонахождението на файла не се изписваше като обикновен уеб адрес, а като цифров IP адрес.

— Не мога да се справя с маскирането на айпито — изпъшка системната анализаторка. — Името на домейна не излиза. Почакай. — Тя затвори прозореца на програмата. — Ще пусна трейсрут.

И въведе поредица команди, за да разкрие всички точки между нейната машина и сървъра, който съхраняваше документа.

— Ей сега ще стане — каза тя, докато командата се изпълняваше.

Трейсрутът беше изключително бърз и на плазмената стена почти мигновено се появи дълъг списък от мрежови устройства. Списъкът продължаваше… през паяжина от рутери и суичове, които свързваха компютъра в контролната зала с…

„Какво е това, по дяволите?“ Търсенето спря, преди да стигне до сървъра, в който се намираше документът. Кой знае защо, нейният пинг беше срещнал мрежово устройство, което го бе погълнало, вместо да го върне обратно.

— Трейсрутът като че ли блокира — съобщи Триш. „Изобщо възможно ли е такова нещо?“

— Пусни го пак.

Младата жена пусна нов трейсрут и получи същия резултат.

— Нищо. Задънена улица. Сякаш документът е в някакъв непроследим сървър. — Тя прегледа последните няколко точки преди задънената улица. — Обаче мога да ти кажа, че се намира в района на Вашингтон.