Изгубеният символ - Страница 163

163

Клепачите на Лангдън отново натежаваха.

— Знаеш ли, още не съм се научил да ползвам туитър.

— Няма значение. Затвори очи. Ще те събудя, когато дойде време.

Хрумна му, че съвсем е забравил стария ключ, който им беше дал архитектът… и защо са се качили тук. Докато изтощението го обгръщаше, той затвори клепачи. В мрака на ума си установи, че мисли за универсалното съзнание… за Платоновите съчинения върху „съзнанието на света“ и „събирателния Бог“… за „колективното несъзнавано“ на Юнг. Тази идея бе колкото поразителна, толкова и проста.

— Елохим — внезапно произнесе Робърт и отново отвори очи, направил една неочаквана връзка.

— Моля? — Катрин все още го гледаше.

— Елохим — повтори той. — Еврейската дума за Бог в Стария завет! Винаги съм се чудил за нея.

Тя се усмихна разбиращо.

— Да. Защото е в множествено число.

„Точно така!“ Никога не беше разбирал защо в първите пасажи на Библията за Бог се говори като множествено същество. Всемогъщият Бог в Битие не се описваше като Един… а като Много.

— Бог е в множествено число, защото човешките умове са много — прошепна Катрин.

Мислите му заблуждаха… мечти, спомени, надежди, страхове, откровения… всички витаеха над него под купола на Ротондата. Докато клепачите му отново се затваряха, той прочете три думи на латински, написани на фреската.

E PLURIBUS UNUM.

„От многото — един“, помисли Лангдън, докато се унасяше в сън.

Епилог

Робърт Лангдън бавно се събуди.

Отгоре го гледаха лица. „Къде съм?“

След миг си спомни. Надигна се и седна под „Апотеоза“. Гърбът му се беше схванал от твърдия под на балкона. „Къде е Катрин?“

Погледна циферблата на Мики Маус. „Почти е време“. Изправи се и предпазливо надникна над парапета към зейналото пространство долу.

— Катрин? — извика високо.

Името отекна в тишината на пустата Ротонда.

Лангдън вдигна сакото си от пода, изтупа го и го облече. Претършува джобовете си, но ключа на архитекта го нямаше.

Лангдън тръгна към отвора, който им бе показал Белами… стръмно метално стълбище, издигащо се към мрачна теснота. Започна да се изкачва. Все по-нависоко. Стълбището постепенно ставаше все по-тясно и стръмно. Лангдън продължи нагоре.

„Още мъничко“.

Стъпалата вече бяха почти като на стълба, шахтата — плашещо тясна. Накрая стълбището свърши и той се озова на малка площадка. Пред него имаше тежка метална врата. Железният ключ стърчеше в ключалката, а вратата беше открехната. Професорът я натисна и тя се отвори със скърцане. Лъхна го студен въздух. Щом прекрачи прага, той разбра, че е на открито.

— Тъкмо щях да дойда да те повикам — усмихна му се Катрин. — Почти е време.

Когато видя къде се намира, Лангдън ахна. Стоеше на тесния балкон, опасващ купола на Капитолия. Точно над него бронзовата Статуя на независимостта отправяше взор към спящата столица. Гледаше на изток, където първите алени проблясъци на зората започваха да обагрят хоризонта.

— Когато го построили, Капитолият бил най-високата сграда в целия свят — прошепна Катрин.

Робърт си спомни старите кафеникави снимки на зидари, покачени на скеле, издигащо се на повече от сто и петдесет метра височина, които полагаха всеки блок на ръка, един по един.

„Ние сме строители — помисли си той. — Ние сме творци.

Още от началото на времето човек е усещал нещо особено в себе си… нещо повече. Копнеел за способности, които не притежава. Мечтаел да лети, да лекува, да преобразява света по всевъзможни начини“.

И го беше постигнал.

Днес храмовете на човешките постижения украсяваха Националния парк. Смитсъновите музеи прославяха изобретенията, произведенията на изкуството, научните открития и идеите на великите мислители. Те разказваха истерията за човека творец — от каменните оръдия в Музея за индианска история до реактивните самолети и ракетите в Националния авиокосмически музей.

„Ако можеха да ни видят днес, нашите предци щяха да ни помислят за богове“.

Лангдън съзерцаваше издигащите се в предутринната мъгла музеи и паметници. После очите му сами се насочиха към Монумента на Вашингтон. Представи си Библията в заровения крайъгълен камък и си помисли, че Словото Божие всъщност е слово човешко.

Помисли си за огромния циркумпункт, за вграждането му в кръглия площад в подножието на паметника на кръстопътя на Америка. Изведнъж си спомни за каменната кутийка, която му бе поверил Питър. Разтворилият се куб, сега разбираше той, беше образувал абсолютно същата геометрична фигура — кръст с циркумпункт в центъра. Не можеше да не се засмее. „Даже онази кутийка загатваше за кръстопътя“.

— Робърт, виж! — Катрин посочи върха на паметника.

Лангдън вдигна поглед, ала не забеляза нищо.

После се вгледа по-внимателно и я зърна.

Оттатък Националния парк една златна точица слънчева светлина се отразяваше от самия връх на гигантския обелиск и бързо ставаше по-ярка, по-сияйна. Изумен, Лангдън видя, че светлината се преобразява във фар, извисил се над потъналия в сянка град. Представи си миниатюрния надпис от източната страна на алуминиевия пирамидион и смаяно осъзна, че първият слънчев лъч, озаряващ столицата всеки божи ден, всъщност огрява две думи:

Laus Deo.

— Робърт — прошепна Катрин. — Никой никога не се качва тук по изгрев. Това искаше да ни покаже Питър.

Лангдън усети, че пулсът му се ускорява с усилването на блясъка на върха на паметника.

— Според него отците основатели тъкмо затова са построили Монумента на Вашингтон толкова висок. Не знам дали е вярно, но знам следното — един много стар закон забранява строежа на по-високи сгради в столицата. Завинаги.

163