Изгубеният символ - Страница 151

151

— Не, Робърт, не под — поправи го Соломон. — Мисли. Този квадрат не е метафоричен лабиринт. Той е карта. А в картите сочещата надолу стрелка означава…

— Юг — сепнато възкликна Лангдън.

— Точно така! — Възрастният масон се усмихна възбудено. — На юг! На картата долу е юг. Нещо повече, на картата думата „Хередом“ няма да е метафора на небето, а име на географско място.

— Домът на Храма ли? Искаш да кажеш, че картата сочи… на юг от тази сграда?!

— Слава на Бога! — засмя се Соломон. — Най-после огря светлина.

Лангдън се съсредоточи върху картата.

— Но, Питър… даже да си прав, това „на юг от тази сграда“ може да е навсякъде по меридиан, дълъг над трийсет и осем хиляди километра.

— Не, Робърт. Забравяш легендата, според която Изгубеното слово е заровено във Вашингтон. Това значително скъсява разстоянието. Легендата също твърди, че върху отвора на стълбището има голям камък… и че на него е написано послание на древен език… нещо като знак, за да могат достойните да го открият.

Професорът не можеше да приеме всичко това за сериозно и макар че не познаваше Вашингтон достатъчно добре, за да си представи накъде се пада юг спрямо сегашното им местоположение, беше съвсем сигурен, че няма никакъв огромен камък с надпис върху подземно стълбище.

— Посланието на камъка е пред очите ти — каза Питър и посочи третия ред на квадрата. — Ето това е надписът, Робърт! Ти разгада загадката!

Озадачен, Лангдън разгледа седемте символа.

„Разгадал ли съм я?“ Нямаше абсолютно никаква представа какво означават тези седем съвсем различни символа и знаеше със сигурност, че не са написани никъде в американската столица… най-малко пък върху гигантски камък над стълбище.

— Питър, не виждам това да хвърля каквато и да е светлина върху проблема. Не ми е известен никакъв камък във Вашингтон, носещ такова… послание.

Соломон го потупа по рамото.

— Минавал си покрай него и никога не си го виждал. Това се отнася за всички ни. А той ще ни избоде очите, също като самите тайни. И тази нощ, когато видях седемте символа, в един миг разбрах, че легендата е вярна. Изгубеното слово наистина е заровено във Вашингтон… и до него наистина води дълго стълбище, скрито под огромен надписан камък.

Лангдън смутено мълчеше.

— Робърт, според мен тази нощ ти заслужи правото да узнаеш истината.

Ученият впери очи в него, опитваше се да осмисли току-що чутото.

— Значи ще ми кажеш къде е заровено Изгубеното слово, така ли?

— Не — усмихна се Соломон и се изправи. — Ще ти покажа.

След пет минути Лангдън закопчаваше предпазния си колан на задната седалка на джипа до Питър Соломон. Симкинс седна зад волана. От отсрещния край на паркинга към тях се насочи Сато.

— Господин Соломон? — каза директорката, когато се приближи; палеше цигара. — Току-що се обадих по телефона, както ме помолихте.

— И? — попита Питър през отворения прозорец.

— Наредих да ви осигурят достъп. За кратко.

— Благодаря.

Японката впери любопитен поглед в него.

— Трябва да отбележа, че молбата ви е крайно необичайна.

Соломон загадъчно сви рамене.

Тя го остави, заобиколи от страната на Лангдън и почука с кокалчетата на пръстите си по прозореца.

Робърт го спусна.

— Професор Лангдън — без нито нотка сърдечност заяви директорката на СЗС. — Вашата помощ тази нощ, макар и неохотна, беше решаваща за успеха ни… и затова ви благодаря. — Дръпна силно от цигарата и издуха дима настрани. — Един последен съвет обаче. Следващия път, когато висш ръководител от ЦРУ ви каже, че е застрашена националната сигурност… — Черните й очи проблеснаха. — Оставете глупостите в Кеймбридж.

Той отвори уста да отговори, но директор Иноуе Сато вече се беше обърнала и вървеше към очакващия я хеликоптер. Симкинс погледна през рамо. Лицето му беше безизразно.

— Готови ли сте, господа?

— Само един момент — отвърна Соломон, извади малко парче тъмен плат и го подаде на Лангдън. — Робърт, преди да идем където и да е, искам да си сложиш това.

Озадачен, ученият разгледа плата. Беше черно кадифе. Когато го разгъна, разбра, че държи масонска превръзка за очи, традиционна при посвещаване в първата степен. „Какво значи това, по дяволите?“

— Предпочитам да не виждаш къде отиваме — прибави Питър.

— Искаш да ми завържеш очите, така ли?

Соломон се ухили.

— Тайната си е моя. Правилата също.

127

Пред главната квартира на ЦРУ в Лангли духаше студен вятър и докато следваше Рик Париш през осветения от луната централен двор на Управлението, Нола Кей трепереше.

„Къде ме води?“

Кризата с масонския запис беше овладяна, слава богу, но Нола още се чувстваше неспокойна. Защитеният файл в дисковото пространство на директора на ЦРУ си оставаше загадка, която продължаваше да я гложди. Със Сато щяха да разговарят на сутринта и тя искаше да събере всички факти. Накрая се обади на Рик Париш и поиска помощ.

Сега, докато вървеше след него, не можеше да прогони странните изрази от паметта си:

„Тайно място под земята, където… някъде във Вашингтон, координатите… открил древен портал, водещ… предупреждаваща, че пирамидата крие опасни… разшифроват този сюмболон и да разкрият…“

— Двамата с теб сме на едно мнение — говореше Париш, докато вървяха, — че хакерът, който е пуснал в търсачката тия ключови думи, определено е събирал информация за Масонската пирамида.

„Очевидно“, помисли Нола.

151