Изгубеният символ - Страница 15

К оглавлению

— Питър, техниката, която е нужна за провеждане на тези експерименти, е…

— Вече тук — широко се усмихна той. — Лабораторията е готова.

Катрин се закова на място.

Брат й посочи към края на дългия коридор.

— Сега ще я видим.

Трябваше й известно време, докато си възвърне дар слово.

— Ти… си ми направил лаборатория?!

— Това ми е работата. Смитсъновият институт е основан, за да поощрява научните знания. Като негов секретар, трябва да се отнасям към това задължение сериозно. Убеден съм, че експериментите, които предлагаш, имат потенциал да разширят границите на науката и да разкрият непознати територии. — Той замълча и я погледна право в очите. — Без значение, че си ми сестра, аз се чувствам длъжен да подкрепя тези проучвания. Идеите ти са блестящи и светът заслужава да види накъде водят.

— Питър, не мога да…

— Добре, успокой се… вложих свои пари, а и в момента никой не използва Пети модул. Когато проведеш експериментите си, ще се изнесеш. Пък и модулът има някои уникални особености, които са много подходящи за твоята работа.

Катрин не можеше да си представи с какво би могъл да е полезен за изследванията й един огромен празен модул, но имаше предчувствието, че скоро ще узнае. Тъкмо бяха стигнали до стоманена врата с релефен надпис:

Модул 5

Питър пъхна електронната си карта в слота и се включи светеща клавиатура. Той понечи да въведе своя код за достъп, но спря и повдигна вежди със същото дяволито изражение, което имаше като малък.

— Сигурна ли си, че си готова?

Катрин кимна. „Брат ми, вечният циркаджия“.

— Отдръпни се. — Питър натисна клавишите.

Стоманената врата се отвори с шумно свистене.

Зад прага имаше само мастиленочерен мрак… зейнала бездна. От дълбините й сякаш се отрони глух стон. Катрин усети, че отвътре я залива вълна студен въздух. Все едно се взираше в Големия каньон през нощта.

— Представи си празен самолетен хангар, очакващ ескадрила еърбъси, и ще придобиеш най-обща представа — каза брат й.

Катрин неволно отстъпи назад.

— Самият модул е прекалено голям, за да се отоплява, но твоята лаборатория представлява термично изолирано помещение от циментови тухли приблизително с кубична форма, разположено в най-далечния ъгъл на модула за максимално уединение.

Тя се опита да си го представи. „Кутия в кутията“. Вторачи се в тъмнината, ала тя беше непрогледна.

— Колко е навътре?

— Доста… тук спокойно може да се побере футболно игрище. Трябва обаче да те предупредя, че пътят дотам може да ти опъне нервите. Изключително тъмно е.

Катрин колебливо надзърна иззад ъгъла.

— Няма ли осветление?

— Пети модул още не е електрифициран.

— Но… тогава как ще функционира лабораторията?

Той й намигна.

— С водородна горивна клетка.

Сестра му зяпна.

— Майтапиш се, нали?

— Има достатъчно екологично чиста енергия за малък град. Лабораторията ти е напълно радиоизолирана от останалата част от сградата. Нещо повече, отвън модулът е изолиран с фоторезистентни мембрани, за да предпазва музейните предмети от слънчевата радиация. По същество този модул представлява изолирана, енергийно неутрална среда.

Катрин започваше да разбира предимствата на Модул 5. Тъй като работата й до голяма степен се фокусираше върху количественото измерване на доскоро неизвестни енергийни полета, експериментите й трябваше да се провеждат в среда, изолирана от външни излъчвания или „бял шум“, включително толкова недоловими смущения като „мозъчната радиация“ и „мисловните емисии“, генерирани от намиращи се наблизо хора. По тази причина университетските кампуси и болничните лаборатории не бяха подходящи, но усамотеният модул в ЦПСМ не можеше да е по-удобен за тази цел.

— Да идем да поразгледаме — каза брат й и потъна в безкрайния мрак. — Просто върви след мен.

Тя остана на прага. „Над сто метра в пълна тъмнина?“ Искаше й се да предложи да използват фенерче, ала Питър вече беше изчезнал в бездната.

— Питър? — извика Катрин.

— Просто повярвай — отвърна той. Гласът му вече заглъхваше. — Ще намериш пътя. Довери ми се.

— Шегува се, нали? — Направи няколко крачки навътре и сърцето й бясно се разтуптя. Опита се да се вторачи в мрака.

— Не виждам нищичко!

Изведнъж стоманената врата изсвистя, затръшна се зад гърба й и всичко потъна в пълен мрак. Отникъде не проникваше светлина.

— Питър?

Мълчание.

„Ще намериш пътя. Довери ми се“.

Тя колебливо запристъпва напред.

„Просто да повярвам? — Не виждаше даже дланта си, вдигната точно пред лицето й. Продължи да се движи, но след няколко секунди окончателно се изгуби. — Къде отивам?“

Това се случи преди три години.

Сега, докато спираше пред същата тежка метална врата, Катрин осъзнаваше колко дълъг път е изминала от онази първа вечер. Лабораторията, наречена Кубът, се превърна в неин дом, нейно убежище в недрата на Модул 5. Точно както предвиждаше брат й, тогава — а впоследствие и всеки ден — тя намери пътя си в мрака благодарение на находчиво простата насочваща система, която Питър я беше оставил да открие сама.

Нещо повече, беше се изпълнило и другото му предсказание — експериментите й бяха дали смайващи резултати, особено през последната половин година, открития, които изцяло щяха да променят парадигмите на мислене. Катрин и брат й се бяха разбрали да ги пазят в пълна тайна, докато значението им не стане по-ясно. Тя обаче знаеше, че някой ден, съвсем скоро, ще публикува едни от най-знаменателните научни открития в човешката история.

„Секретна лаборатория в таен музей“ — помисли си Катрин и пъхна електронния ключ в слота на Модул 5. Клавиатурата светна и тя въведе ПИН кода си.