Изгубеният символ - Страница 140

140

Насилието беше пантомима, естествено, и все пак гледката смразяваше кръвта. След смъртоносния удар положиха посвещавания, вече „мъртъв за предишната си същност“, в символичния му ковчег, затвориха очите му и скръстиха ръцете му като на труп. Масонските братя се изправиха и скръбно заобиколиха мъртвеца. Орган свиреше траурния марш.

Страховитата сцена оказваше изключително потискащо въздействие.

И ставаше все по-лошо.

Когато мъжете се събраха около своя убит брат, скритата камера ясно показа лицата им. И Лангдън разбра, че Соломон не е единствената известна личност в стаята. Един от хората, които се взираха в посвещавания, почти ежедневно се появяваше по телевизията.

Изтъкнат американски сенатор.

„Господи…“

Сцената за пореден път се промени. Този път навън… нощ… същият „подскачащ“ запис… мъжът вървеше по градска улица… вятърът развяваше пред камерата руси кичури… зави зад ъгъла… обективът се навежда към нещо в ръката му… еднодоларова банкнота… близък план на Големия печат… всевиждащото око… недовършената пирамида… и после изведнъж се насочи напред, за да покаже подобен силует в далечината… грамадна пирамидална сграда… със стръмни страни… и пресечен връх.

Домът на Храма.

Ужас обхвана душата му.

Записът продължаваше… мъжът бързаше към сградата… изкачи се по стълбището… към огромната бронзова врата… между двата седемнайсеттонни сфинкса.

Новопосветеният влезе в пирамидата на посвещаването.

Мрак.

Мощен орган свиреше в далечината… появи се нов образ.

Залата на Храма.

Лангдън мъчително преглътна.

Атмосферата в просторното помещение бе наелектризирана. Черният мраморен олтар под оберлихта сияеше на лунната светлина. Събралите се около него седяха на ръчно изработени столове с кожена тапицерия. Тези изтъкнати масони от трийсет и третата степен присъстваха като свидетели. Обективът бавно и съзнателно показа лицата им.

Лангдън ужасено зяпна.

Макар че не го очакваше, сега му се стори напълно логично. Събранието на най-заслужилите масони в най-могъщия град на света естествено се състоеше от много влиятелни и известни хора. Със своите дълги копринени ръкавици, масонски престилки и блестящи накити, около олтара седяха едни от най-могъщите мъже в страната.

Двама съдии от Върховния съд…

Министърът на отбраната…

Председателят на Камарата на представителите…

Призля му, докато камерата обхождаше лицата на присъстващите.

Трима видни сенатори… сред които председателят на парламентарната група на мнозинството…

Министърът на вътрешната сигурност…

И…

Директорът на ЦРУ…

Единственото желание на Робърт беше да се извърне, но не можеше. Сцената действаше хипнотизиращо и плашеше дори него. В този миг осъзна причината за тревогата на Сато.

Кадърът на екрана преля в изумителна гледка.

Човешки череп… пълен с тъмночервена течност. Фините ръце на Питър Соломон поднасяха легендарния caput mortuum на посвещавания, златният масонски пръстен на почитаемия майстор лъщеше на светлината на свещите. Червената течност беше вино… и все пак искреше като кръв. Визуалният ефект бе ужасяващ.

„Петото възлияние“ — разбра Лангдън. Беше чел описанието в „Писма за Масонската институция“ на Джон Куинси Адамс, очевидец на това тайнство. И все пак… пред очите му най-могъщите хора в Америка спокойно наблюдаваха случващото се… Никога не бе виждал нещо по-поразително.

Посвещаваният пое черепа… лицето му се отразяваше в гладката повърхност на виното. „Нека виното, което ще изпия сега, се превърне в смъртоносна отрова за мен — заяви той, — ако някога волно или неволно наруша клетвата си“.

Очевидно беше възнамерявал да наруши клетвата си по начин, надхвърлящ всякакво въображение.

Робърт не можеше да си представи какво ще се случи, ако записът стане обществено достояние. „Никой няма да разбере“. В управлението на страната щеше да настъпи хаос. Ефирът щеше да закънти от гласове на антимасонски организации, фундаменталисти и любители на конспиративни теории, бълващи омраза и страх. Очакваше ги нов пуритански лов на вещици.

„Истината ще бъде изопачена. Както винаги е било с масоните“.

А истината беше, че масонският акцент върху смъртта всъщност е смела възхвала на живота. Масонският ритуал целеше да разбуди дремещата личност, да й даде очи да вижда. Единствено чрез преживяване на смъртта човек напълно можеше да проумее живота. Единствено чрез осъзнаването, че дните му на земята са ограничени, той можеше да разбере колко е важно да ги изживее достойно, честно и в служба на ближните.

Масонското посвещаване стряскаше външния наблюдател, защото целта му бе да припомни, че човек може да отнесе от този свят само своята чест, своята „дума“. Масонското учение звучеше тайнствено, защото целта му беше да е универсално… предавано чрез общ език от символи и метафори, издигащи се над религии, култури и раси… да създаде едно всеобщо „световно съзнание“ на братска любов.

За миг в Лангдън припламна надежда и той се опита да се самоубеди, че ако записът бъде разпространен, обществото ще прояви непредубеденост и търпимост, ще разбере, че всички духовни ритуали имат аспекти, които изглеждат плашещи, ако бъдат извадени от контекста си — драматизирането на разпятието, еврейското обрязване, мормонското кръщаване на мъртвите, католическият екзорсизъм, мюсюлманските фереджета, шаманският лечителски транс, еврейският ритуал Капарот, дори символичното изяждане на Христовата плът и кръв.

140