Изгубеният символ - Страница 133

133

В Научно-техническата служба на ЦРУ — Магьосниците от Лангли, както ги наричаха в разузнавателната система, — широко използваха оксигенирани перфлуорокарбони, за да разработват технологии за въоръжените сили на САЩ. Елитните океански водолази от флота бяха установили, че дишането на оксигенирана течност вместо обичайните хелиокс и тримикс им позволява да се гмуркат на много по-голяма дълбочина без опасност от кесонна болест. В НАСА и военновъздушните сили бяха открили, че пилотите с дихателни апарати с течност вместо с традиционния кислород издържат на много по-голямо ускорение от обикновено, защото течността разпределя ускорението по-равномерно по вътрешните органи, отколкото газът.

Сато беше чувала, че съществуват „лаборатории за екстремни преживявания“, в които човек можел да опита тези ПВТ резервоари или „медитационни машини“, както ги наричаха. Резервоарът, пред който стоеше в момента, сигурно бе инсталиран за личните експерименти на собственика си, макар допълнителните тежки ключалки да не оставяха у нея никакво съмнение, че той се използва и за по-тъмни цели… метод за водене на разпит, добре познат на ЦРУ.

Злополучно известният метод за водене на разпит „уотърбординг“, симулиращ удавяне на разпитвания, се оказваше изключително резултатен, защото жертвата наистина вярваше, че се дави. Сато знаеше за няколко секретни операции, при които са използвани резервоари за ограничаване на сетивните възприятия с цел подсилване на тази илюзия до ужасяваща степен. Жертвата, потопена в дихателна течност, можеше да бъде буквално „удавена“. Паниката, свързана с давенето, обикновено не й позволяваше да осъзнае, че течността, която диша, е малко по-плътна от вода. Когато тя се влееше в дробовете на човек, той най-често припадаше от страх и после се свестяваше в абсолютната „тъмница“.

С топлата оксигенирана течност се смесваха локални вцепеняващи средства, парализиращи препарати и халюциногени, за да предизвикат у затворника усещането, че е напълно отделен от тялото си. Когато умът му пращаше на крайниците команди да се движат, те не реагираха. Тази „смърт“ сама по себе си беше ужасяваща, но истинската дезориентация идваше от процеса на „прераждане“, който с помощта на ярки светлини, студен въздух и оглушителен шум можеше да е извънредно травмиращ и мъчителен. След няколко прераждания и нови удавяния жертвата се дезориентираше дотолкова, че нямаше представа дали е жива, или мъртва… и признаваше на разпитващите я абсолютно всичко.

Сато се зачуди дали да изчака медицински екип да извади Лангдън, но знаеше, че няма време. „Трябва да разбера какво му е известно“.

— Угасете осветлението — нареди тя. — И донесете някакви завивки.

Ослепителното слънце изчезна.

Лицето също.

Чернотата се завърна, ала сега Лангдън чуваше далечни шепоти, отекващи в светлинните години пустота. Приглушени гласове… непонятни думи. Усещаха се вибрации… сякаш светът се канеше да се разпадне.

И тогава се случи.

Изведнъж вселената се разцепи на две. В бездната се отвори грамадна пропаст… като че ли самото пространство се цепеше по шевовете. През отвора се изля сивкава мъгла и той видя ужасяваща гледка. Две безплътни ръце внезапно се протегнаха към него, сграбчиха тялото му и се опитаха да го измъкнат от неговия свят.

„Не!“ Опита се да се съпротивлява, но нямаше ръце… нямаше юмруци. „Или имам?“ Ненадейно усети, че тялото му се материализира около ума му. Плътта му се върна и се озова в хватката на могъщи ръце, които го теглеха нагоре. „Не! Моля те!“

Ала беше късно.

Болка прониза гърдите му, когато ръцете го измъкнаха през отвора. Чувстваше дробовете си като пълни с пясък. „Не мога да дишам!“ Неочаквано лежеше по гръб върху най-студената, най-твърда повърхност, каквато можеше да си представи. Нещо го натискаше по гърдите, отново и отново, силно и болезнено. Той плюеше топлината навън.

„Искам да се върна“.

Чувстваше се като дете, раждащо се от утроба.

Гърчеше се, храчеше течност. Боляха го гърдите и тилът. Разкъсваща болка. Гърлото му гореше. Говореха хора, опитваха се да шепнат, но беше оглушително. Зрението му бе мъгляво и виждаше само силуети. Чувстваше кожата си вцепенена, като гьон.

Гърдите му натежаха още повече… натиск. „Не мога да дишам!“

Кашляше още течност. Обзе го непреодолим рефлекс за повръщане и той преглътна. В дробовете му се вля студен въздух — като на новородено, поемащо първия си дъх на белия свят. Тази вселена беше мъчителна. Единственото му желание бе да се върне в утробата.

Нямаше представа колко време е минало. Сега усещаше, че лежи на една страна, увит в пешкири и одеяла върху твърд под. Отгоре го гледаха познати очи… но сноповете божествена светлина ги нямаше. В ума му все още отекваше ехото на далечен напев.

„Verbum significatium… Verbum omnificum…“

— Професор Лангдън — прошепна някой. — Знаете ли къде сте?

Той немощно кимна, продължаваше да кашля.

По-важно обаче беше това, че започваше да разбира какво се случва тази нощ.

113.

Увит във вълнено одеяло, Лангдън стоеше на несигурните си крака и се взираше в отворения и пълен с течност резервоар. Беше си възвърнал тялото, макар да му се искаше да не е. Гърлото и дробовете му горяха. Този свят му се струваше суров и жесток.

Сато току-що му бе обяснила за резервоара за ограничаване на сетивните възприятия и бе прибавила, че ако не го били извадили, щял да умре от глад или още по-лошо. Лангдън не се съмняваше, че с Питър се е случило нещо подобно. „Питър е в междината — беше казал татуираният. — В чистилището… Хамистаган“. Нямаше да се изненада, че приятелят му е разкрил на своя похитител всичко, което е искал да знае, ако е преживял тези прераждания повече от веднъж.

133