Изгубеният символ - Страница 132

132

Тъкмо щяха да избухнат нови аплодисменти, когато той вдигна ръка за тишина.

— Госпожице? — И посочи русото момиче с мобилния телефон. — Ние с вас не сме на едно мнение по много въпроси, но искам да ви благодаря. Вашата страст е важен катализатор в настъпващите промени. Мракът се храни с апатия… и убежденията са нашата най-силна противоотрова. Продължавайте да изучавате вярата си. Изучавайте Библията. — Той се усмихна. — Особено последните страници.

— Апокалипсиса ли? — попита тя.

— Разбира се. Откровението е ярък пример за нашата обща истина. Последната книга от Библията разказва същата история като безброй други традиции. Всички те предричат предстоящото разбулване на велика мъдрост.

— Но Апокалипсисът не е ли за края на света? — попита някой. — Нали знаете, за Антихриста, Армагедон, последната битка между доброто и злото?

Соломон се позасмя.

— Кой тук учи старогръцки?

Вдигнаха се няколко ръце.

— Какво означава буквално глаголът „апокалюпто“?

— Означава — започна един ученик и изненадано замълча за миг. — „Апокалюпто“ означава „откривам“… „разкривам“.

Секретарят на Смитсъновия институт му кимна одобрително.

— Точно така. „Апокалипсис“ буквално се превежда като „разкриване“. Оттук и Откровение. Тази книга предсказва разбулването на велика истина и невъобразима мъдрост. Апокалипсисът не се отнася за края на света, а за края на света такъв, какъвто го познаваме. Това пророчество е само едно от прекрасните библейски послания, които са били изопачени. — Соломон застана почти на ръба на сцената. — Повярвайте ми, Апокалипсисът наистина наближава… и няма да има нищо общо с онова, което са ни учили за него.

Камбаната отново заби във високата си часовникова кула.

Учениците избухнаха в озадачени и гръмовни ръкопляскания.

112.

Катрин Соломон се олюляваше на ръба на съзнанието. Разтърси я ударна вълна от оглушителна експлозия.

След секунди усети дима. Ушите й кънтяха.

Чу приглушени гласове. Далече. Викове. Стъпки. Изведнъж задиша по-свободно. Бяха извадили парцала от устата й.

— В безопасност сте — прошепна мъжки глас. — Само се дръжте.

Очакваше мъжът да извади иглата от ръката й, но той започна да нарежда на някого.

— Донесете аптечката… включете в иглата система… влейте й Рингер лактат разтвор… измерете кръвното налягане. — И докато проверяваше жизнените й признаци, попита: — Госпожо Соломон, човекът, който ви е направил това… къде отиде?

Катрин се опита да отговори, но не успя.

— Госпожо Соломон? — повтори гласът. — Къде отиде той?

Тя се помъчи да отвори очи, ала усети, че припада.

— Трябва да разберем къде е отишъл — упорстваше мъжът.

Катрин прошепна три думи, макар да знаеше, че звучат нелепо.

— На… свещената… планина.

Директор Сато прекрачи разбитата стоманена врата й се спусна по дървената рампа в тайното подземие. Един от агентите я посрещна долу.

— Госпожо директор, трябва да видите нещо.

Тя го последва в малка стая встрани от тесния коридор. Беше ярко осветена и гола, освен купчината дрехи на пода. Японката позна сакото от туид и мокасините на Робърт Лангдън.

Агентът й посочи голям контейнер до отсрещната стена. Приличаше на ковчег.

„Какво е това, за бога?“

Направи още няколко крачки напред и видя, че в него влиза прозрачна тръба, идваща от стената. Сато предпазливо се приближи. Отгоре имаше плъзгащ се панел. Директорката протегна ръка, дръпна го настрани, погледна плексигласовото прозорче…

И отскочи.

Под плексигласа… плаваше безизразното лице на професор Робърт Лангдън.

„Светлина!“

Безкрайната празнота, в която блуждаеше Лангдън, внезапно се изпълни с ослепително слънце. Нажежени до бяло лъчи струяха в космическия мрак и прогаряха мозъка му.

Светлината беше навсякъде.

Изведнъж в сияйния облак пред него се появи красив силует. Лице… мъгляво и неясно… две очи, които се взираха в него. Заобикаляха го снопове светлина и той се зачуди дали вижда лицето на Бог.

Сато се взираше в контейнера и се чудеше дали професор Лангдън има представа какво се е случило. Съмняваше се. В крайна сметка предназначението на тази технология се състоеше единствено в дезориентацията.

Резервоарите за ограничаване на сетивните възприятия съществуваха от петдесетте години и все още бяха популярно занимание за богати спиритуалисти експериментатори. „Плаването“, както го наричаха, представляваше трансцендентално преживяване, нещо като връщане в майчината утроба… медитативно средство, което успокояваше мозъчната дейност, като отстраняваше всякакви сетивни дразнения — светлина, звук, допир и дори земното притегляне. В традиционните резервоари човек плаваше по гръб в „изтласкващ“ солен разтвор, който поддържаше лицето над водата, за да може да се диша.

През последните години обаче тези резервоари бяха направили квантов скок.

Оксигенирани перфлуорокарбони.

Тази нова технология, известна като пълна вентилация с течност (ПВТ), до такава степен противоречеше на всички инстинкти, че малцина подозираха за съществуването й.

Дихателна течност.

Течното дишане беше реалност от 1966-а, след успешния експеримент на Лиланд Кларк, при който мишка останала жива няколко часа, потопена в оксигениран перфлуорокарбон. През 1989-а използваха ПВТ технологията във филма „Бездната“, макар малцина зрители да разбраха, че става дума за научен факт.

Пълната вентилация с течност беше рожба на опитите на модерната медицина да помогне на преждевременно родени бебета да дишат, като ги върне в течна среда, подобна на утробата. Прекарали там девет месеца, човешките бели дробове познаваха тази среда. Отначало перфлуорокарбоните бяха прекалено плътни, за да стават за дишане, но в резултат на съвременните открития бяха създадени дихателни течности с консистенция, близка до тази на водата.

132