Изгубеният символ - Страница 120

120

Отвратена, тя се извърна.

Стаята приличаше на котелно помещение — тръби по стените, клокочещи звуци, флуоресцентно осветление. Преди да успее да се огледа обаче, очите й се заковаха върху нещо на пода. Купчина дрехи — поло, спортно сако от туид, мокасини, часовник с циферблат на Мики Маус…

— Боже мой! — Катрин се сви назад от татуираното животно. — Какво си направил с Робърт Лангдън?!

— Шшт — прошепна мъжът. — Иначе ще те чуе. — Той се отдръпна настрани и посочи зад себе си.

Лангдън го нямаше там. Катрин видя само грамадна кутия от черно фибростъкло. Формата й тревожно напомняше на тежките сандъци, в които докарваха труповете от война. Две големи закопчалки здраво заключваха капака.

— Вътре ли е? — промълви тя. — Но… той ще се задуши!

— Няма — отвърна чудовището и махна с ръка към няколко прозрачни тръби, които минаваха по стената и потъваха в дъното на сандъка. — Само ще му се иска да може.

В пълния мрак Лангдън напрегнато се вслушваше в приглушените вибрации, които чуваше от външния свят. „Гласове?“ Заудря по кутията и с всички сили извика:

— Помощ! Чува ли ме някой?!

Някъде отдалече се разнесе приглушен глас.

— Робърт! Боже мой, не! НЕ!

Познаваше този глас. Катрин. Беше ужасена. Въпреки това й се зарадва. Пое си дъх да й отговори, но не го направи. Спря го неочакваното усещане в тила му. Сякаш от дъното на кутията лъхаше ветрец. „Как е възможно? — Отпусна се неподвижно, за да се увери. — Да, определено“. Усети въздушното течение с космите на тила си.

Инстинктивно заопипва дъното на кутията в търсене на източника на въздух. Не му отне много време. „Има дупка!“ Перфорираният отвор напомняше на канална решетка в мивка или вана, само че от него се носеше ветрец.

„Вкарва ми въздух. Не иска да ме задуши“.

Облекчението му не трая дълго. Изведнъж от отвора се чу ужасяващ звук. Нямаше как да го сбърка — клокочене на вода… която течеше към него.

Катрин смаяно гледаше прозрачната струя вода, която се стичаше по една от тръбите към сандъка на Лангдън. Сцената приличаше на някакъв извратен фокус.

„Вкарва вода в сандъка?!“

Опъна тела, без да обръща внимание на болката. Можеше само панически да наблюдава действията на татуирания. Чуваше, че Робърт отчаяно блъска по контейнера, ала когато водата стигна до долния край, чукането утихна. Последва миг ужасена тишина. После чукането започна отново, с подновено отчаяние.

— Пусни го! — промълви Катрин. — Моля те! Не можеш да го направиш!

— Смъртта от удавяне е ужасна, знаеш. — Татуираният говореше спокойно и се разхождаше в кръг около нея. — Твоята асистентка Триш може да го потвърди.

Тя чуваше думите му, ала не можеше да ги осмисли.

— Може би си спомняш, че веднъж и аз едва не се удавих — прошепна мъжът. — Беше в семейното ви имение в Потомак. Брат ти ме простреля и аз паднах в реката при моста на Зак.

Катрин се взираше в него с ненавист. „През нощта, когато уби майка ми“.

— Онази нощ боговете ме спасиха — продължи той. — И ми показаха пътя… за да стана един от тях.

Водата, която нахлуваше в кутията на Лангдън, беше топла… имаше телесна температура. Вече напълно бе заляла голия му гръб. Докато пълзеше нагоре по гръдния му кош, той усещаше приближаването на суровата действителност.

„Ще умра“.

С подновена паника вдигна ръце отново и бясно заудря.

101.

— Трябва да го пуснеш! — умоляваше Катрин през сълзи. — Ще направим каквото поискаш! — Чуваше, че Лангдън тропа още по-отчаяно.

Татуираният се усмихна.

— Ти си по-лесна от брат си. Само какво трябваше да направя, за да накарам Питър да ми издаде тайните си…

— Къде е той?! — попита Катрин. — Къде е Питър?! Кажи ми! Изпълнихме всичко, което пожела! Разгадахме надписа на пирамидата и…

— Не, не сте го разгадали. Опитахте се да ми извъртите номер. Скрихте информация и доведохте в дома ми агент на ЦРУ. Това едва ли е поведение, което заслужава награда.

— Нямахме избор — отново зарида тя. — Хората от ЦРУ те търсят. Накараха ни да дойдем с агента. Ще ти кажа всичко. Само пусни Робърт! — Чуваше, че Лангдън крещи и блъска по сандъка, и виждаше водата да тече по тръбата. Знаеше, че не му остава много време.

Татуираният отговори спокойно, като поглаждаше брадичката си.

— Предполагам, че на площад Франклин също ме причакват агенти, нали?

Катрин мълчеше. Мъжът постави широките си длани върху раменете й и бавно я притегли напред. Тъй като ръцете й бяха вързани зад облегалката, раменете й се напрегнаха и още малко и щяха да изскочат от ставите.

— Да! — не издържа тя. — На площад Франклин наистина те причакват агенти!

Чудовището продължи да я тегли към себе си.

— Какъв адрес е написан върху пирамидиона?

Болката в китките и раменете й ставаше непоносима, но Катрин мълчеше.

— Можеш да ми кажеш веднага, Катрин. Иначе ще ти изтръгна ръцете и пак ще ти задам същия въпрос.

— Номер осем! — изпъшка тя. — На пирамидиона пише: „В Ордена е скрита тайната. Площад Франклин осем“. Кълна се. Не знам какво повече да ти кажа! Пише „Площад Франклин осем“!

Мъжът обаче не я пускаше.

— Не знам нищо повече! — изпъшка Катрин. — Това е адресът! Пусни ме! Пусни Робърт от сандъка!

— Бих го направил… — отвърна демонът, — обаче има един проблем. Ако отида на площад Франклин осем, ще ме заловят. Кажи, какво има на този адрес?

— Не знам!

— Ами символите върху основата на пирамидата? От долната страна? Знаеш ли какво означават?

— Какви символи върху основата? — Нямаше представа за какво говори. — Върху дъното няма символи. Гладко е, гол камък!

120