Изгубеният символ - Страница 119

119

Пространството беше тясно, по-скоро коридор, отколкото стая. Татуираният тръгна към отсрещната страна и отвори тежка врата, през която се излизаше на малка площадка. Оттам се виждаше рампа, спускаща се към дълбоко подземие. Катрин си пое дъх да изкрещи, ала парцалът едва не я задуши.

Рампата бе стръмна и тясна. Стените от двете страни бяха циментови, окъпани в синкава светлина, която сякаш се излъчваше отдолу. Оттам прииждаше топъл въздух, натежал от зловеща смесица миризми… остра воня на химикали, успокояващ тамян, земна миризма на човешка пот и най-вече, характерният дъх на инстинктивен животински страх.

— Твоята наука ме впечатли — прошепна мъжът, докато я носеше надолу по рампата. — Надявам се да те впечатли и моята.

99

Агент Търнър Симкинс стоеше приклекнал в мрака на Франклин Парк и не откъсваше поглед от Уорън Белами. Още никой не беше налапал примамката, ала имаше време. Радиостанцията му изпиука и той я включи с надеждата, че някой от хората му е забелязал нещо. Но се обаждаше Сато. С нова информация.

Симкинс я изслуша и се съгласи с причината за безпокойството й.

— Почакайте — каза той. — Ще проверя дали нямам видимост. — Промъкна се през храсталака, в който се криеше, и погледна натам, откъдето беше излязъл на площада. След известно маневриране я видя.

„Мамка му!“

Приличаше на джамия от Стария свят. Бе сгушена между две много по-големи здания и мавританската й фасада бе облицована с лъскави теракотни плочки, образуващи пъстроцветни мотиви. Над трите високи врати имаше два реда стреловидни прозорци, на които сякаш всеки момент щяха да се появят арабски стрелци и да обстрелят с лъковете си всеки неканен гост.

— Виждам я — съобщи той.

— Движение?

— Не.

— Добре. Искам да заемете нови позиции и да я наблюдавате много внимателно. Казва се Свещеният храм Алмас и е седалище на мистичен орден.

Симкинс отдавна работеше в района на Вашингтон, но не знаеше нито за този храм, нито за някакъв древен мистичен орден, помещаващ се на площад Франклин.

— Сградата принадлежи на група, наречена Древен арабски орден на благородниците на мистичния храм — осведоми го директорката на СЗС.

— Никога не съм чувал за тях.

— Струва ми се, че сте чували — възрази Сато. — Те са родствена организация на масоните, по-известна като шрайнерите.

Агентът скептично стрелна с поглед разкошната сграда. „Шрайнерите ли? Ония, дето строят детски болници?“ Не можеше да си представи по-безобиден „орден“ от филантропите, които носеха малки червени фесове и маршируваха на паради.

Въпреки това тревогите на Сато бяха основателни.

— Ако обектът разбере, че тази сграда всъщност е „Орденът“ на площад Франклин, госпожо директор, адресът няма да му е нужен. Просто ще пропусне срещата и ще отиде направо на вярното място.

— Точно така смятам и аз. Дръжте под око входа.

— Слушам.

— Нещо от агент Хартман в Калорама Хайтс?

— Не, госпожо. Вие му наредихте да се обади лично на вас.

— Да, обаче не се обажда.

„Странно — помисли си Симкинс и си погледна часовника. — Закъснява“.

100

Робърт Лангдън трепереше гол и сам в пълен мрак. Беше парализиран от страх и вече не удряше по стените и не викаше. Лежеше със затворени очи и полагаше всички усилия да овладее бясното туптене на сърцето си и паническото си дишане.

„Лежиш под безкрайно нощно небе — опитваше се да се самоубеди ученият. — Над теб няма нищо друго освен открито пространство“.

Тази успокояваща картина бе единственият начин, по който беше успял да преживее неотдавнашния си престой в ядрено-магнитен томограф… както и тройна доза валиум. Тази нощ обаче номерът не действаше.

Парцалът в устата на Катрин Соломон беше влязъл навътре и я задушаваше. Похитителят й я носеше надолу по тясна рампа, после по мрачен подземен коридор. Тя зърна в дъното стая, огряна от зловеща червеникаво-морава светлина, но не стигнаха до нея. Мъжът спря пред малко странично помещение, внесе я вътре и я остави върху дървен стол. Завързаните й ръце бяха зад облегалката, така че да не може да се движи.

Телът около китките й се впиваше още по-дълбоко в плътта й, ала тя почти не усещаше болката. Заглушаваше я усилващата се паника от мисълта, че не може да диша. Парцалът потъваше все по-надълбоко в гърлото й и й се гадеше. Зрението й започваше да се замъглява.

Зад нея татуираният затвори вратата и включи осветлението. Очите й започнаха да сълзят обилно и тя вече не можеше да различава предметите наоколо. Всичко се сливаше.

Пред лицето й се появи разкривена гледка на пъстроцветна плът и Катрин усети, че губи съзнание. Една покрита с люспи ръка се протегна и измъкна парцала от устата й.

Тя жадно си пое дъх, закашля се и се задави, когато дробовете й се напълниха със скъпоценния въздух. Зрението й постепенно започна да се прояснява и тя вече можеше да вижда демона пред себе си. В него нямаше нищо човешко. Шията, лицето и бръснатата глава бяха обгърнати от смайващо странни татуирани символи. Освен едно кръгче на темето му, всеки сантиметър от тялото му беше украсен. От гърдите му свирепо я зяпаше огромен двуглав феникс — като някакъв хищен лешояд, който търпеливо очаква смъртта й.

— Отвори си устата — прошепна мъжът.

Катрин го погледна с погнуса. „Какво?“

— Отвори си устата — повтори той. — Иначе пак слагам парцала.

Разтреперана, Катрин се подчини. Мъжът изпъна дебелия си татуиран показалец и го пъхна между устните й. Когато докосна езика й, тя едва не повърна. Той извади мокрия си пръст, вдигна го към бръснатата си глава, затвори очи и разтри слюнката върху кръгчето нетатуирана плът.

119