Изгубеният символ - Страница 117

117

Малах отдавна беше научил, че правилното практикуване на Изкуството може да отвори портал към царството на духовете. Подобно на самото човечество, съществуващите там невидими сили имаха много форми, добри и зли. Онези на Светлината лекуваха, закриляха и се стремяха да въведат ред във вселената. Онези на Мрака действаха в обратната посока — носеха разруха и хаос.

Ако призовеше невидимите сили правилно, човек можеше да ги убеди да изпълняват желанията му на земята… и това сякаш му даваше свръхестествени способности. В замяна тези сили искаха приношения. Онези на Светлината — молитви и възхвали… онези на Мрака — проливане на кръв.

„Колкото е по-голямо жертвоприношението, толкова по-голяма сила придава то“. Малах бе започнал с кръвта на дребни животни. С времето обаче жертвите му ставаха все по-кървави. „Тази нощ ще направя последната крачка“.

— Пазете се! — извика проповедникът и предупреди паството за настъпващия Апокалипсис. — Скоро ще започне последната битка за душите на хората!

„Наистина — помисли Малах. — И аз ще бъда нейният най-велик воин“.

Естествено, битката се водеше много отдавна. Онези, които усъвършенствали Изкуството в Древен Египет, се превърнали във великите адепти в историята, еволюирали над масите, за да станат истински последователи на Светлината. Вървели като богове по земята. Издигнали разкошни храмове, в които идвали новопосветени от всички краища на света, за да споделят мъдростта им. Създали раса на златни хора. За съвсем кратко човечеството сякаш щяло да се възвиси и да се отърси от земните си окови.

„Златната ера на Древните тайни“.

Ала бидейки от плът, човек бил податлив на греховете високомерие, омраза, нетърпение и алчност. С времето се появили хора, които покварили Изкуството, изопачили го и насочвали силата му за лична изгода. Започнали да използват тази изопачена версия, за да призовават тъмни сили. Възникнало ново изкуство — по-силно, непосредствено и с опияняващо въздействие.

„Такова е моето Изкуство.

Такова е моето Велико дело“.

Просветените адепти и техните езотерични братства били свидетели на надигащото се зло и видели, че човек не използва новооткритото си знание за доброто на своя вид. И затова скрили своята мъдрост, за да я предпазят от очите на недостойните. Така тя се изгубила за историята.

С това настъпил Първородният грях на човека.

И се възцарил дълъг мрак.

До ден-днешен знатните потомци на адептите продължаваха да се борят, слепешком търсеха Светлината, опитваха се да възвърнат изгубената сила от своето минало, да отблъскват мрака на разстояние. Те бяха свещеници в църквите, храмовете и светилищата на всички религии по света. Времето беше изличило спомените… беше ги откъснало от тяхното минало. Вече не познаваха Извора, от който някога е текла могъщата им мъдрост. Когато ги питаха за божествените тайни на предците им, новите пазители на вярата гръмогласно се отричаха от тях и ги заклеймяваха като ерес.

„Наистина ли са забравили?“, зачуди се Малах.

Ехото на древното изкуство все още отекваше по всяко кътче на света, от мистичните кабалисти в юдаизма до езотериците в ислямския суфизъм. Следи оставаха и в християнските тайнства, в техните богоизяждащи ритуали на светото причастие, в йерархията на светци, ангели и демони, в песнопенията и заклинанията, в астрологическите основи на църковния календар, в свещеническите одежди и обещанието за вечен живот. За да прогонят злите духове, свещениците и досега разклащаха кадилници с тамян, биеха свещени камбани и поръсваха със светена вода. Християните все още практикуваха свръхестествения екзорсизъм — древен ритуал на тяхната вяра, който изискваше способност не само за прогонване на демони, но и за тяхното призоваване.

„И все пак те не виждат своето минало“.

Мистичното минало на Църквата беше най-очевидно в нейния епицентър. Във Ватикана, в центъра на площад „Свети Петър“, се издигаше огромният египетски обелиск. Изсечен хиляда и триста години преди Иисус да поеме първия си дъх, там този божествен монолит нямаше никакво значение, нямаше никаква връзка с модерното християнство. И все пак се намираше там. В сърцето на Христовата църква. Каменен фар, крещящ да бъде чут. Спомен за онези неколцина мъдреци, които знаели откъде е започнало всичко. Родена от лоното на Древните тайни, тази Църква все още пазеше своите ритуали и символи.

„Един символ над всичко“.

Един изключителен християнски образ украсяваше нейните олтари, одежди, храмове и Свещено писание — принесено в жертва безценно човешко същество. Християнството повече от всяка друга вяра разбираше преобразяващата сила на жертвоприношението. В чест на жертвата, направена от Иисус, неговите последователи и досега правеха своите скромни жестове на саможертва… пост, въздържание, десятък.

„Всички тези жертви са безсилни, естествено. Без кръв… няма истинско жертвоприношение“.

Силите на мрака отдавна бяха прегърнали кръвната жертва и така бяха станали толкова могъщи, че силите на доброто сега се бореха да ги овладеят. Скоро Светлината напълно щеше да бъде погълната и последователите на мрака свободно щяха да властват над човешките умове.

97

— Трябва да има площад Франклин осем — настоя Сато. — Потърси пак.

— Проверих навсякъде, госпожо… във Вашингтон няма такъв адрес.

— Но аз съм на покрива на площад Франклин едно. Не може да няма осем!

„Директор Сато на покрив?“

— Почакайте. — Нола Кей започна ново търсене. Чудеше се дали да не й каже за хакера, ала в момента Сато, изглежда, мислеше само за площад Франклин 8. Пък и все още не разполагаше с цялата информация. „Къде всъщност се губи оня идиот от Системна сигурност?“ — Аха. Открих проблема. „Площад Франклин едно“ е името на сградата… а не адресът. Истинският адрес е Кей Стрийт хиляда триста и едно.

117