Изгубеният символ - Страница 114

114

След като Сато им даде съответните нареждания, агентите поведоха Белами по покрива и изчезнаха надолу по стълбището, за да заемат позиции на площада.

Японката отиде до ръба на покрива и погледна надолу. Правоъгълният залесен парк заемаше цялото пространство между четирите улици. „Много места за прикриване“. Нейните хора напълно разбираха колко е важно да останат невидими. Ако обектът усетеше присъствието им и решеше просто да се измъкне… тя дори не искаше да си го помисля.

Студеният вятър духаше на силни пристъпи и Сато се обгърна с ръце. От тази височина площад Франклин изглеждаше по-малък, отколкото го помнеше, с по-малко сгради. Зачуди се коя от тях е номер осем. Вече беше поискала тази информация от Нола Кей и очакваше младата жена всеки момент да й позвъни.

Белами и агентите се появиха на площада. Приличаха на мравки, докато се разгръщаха в мрака на дърветата. Симкинс разположи архитекта сред открит участък в средата на пустия парк, после заедно с другите потъна безследно в естественото прикритие. След секунди Белами остана сам, разхождаше се напред-назад и трепереше на светлината на една улична лампа близо до центъра на площада.

Сато не изпитваше никакво съчувствие към него.

Запали цигара и дръпна силно, наслаждаваше се на проникващата в дробовете й топлина. После, доволна, че всичко долу е наред, се отдалечи от ръба, за да чака двете телефонни обаждания — от Нола и агент Хартман, когото беше пратила в Калорама Хайтс.

94

„По-бавно!“ Джипът зави с бясна скорост, заплашвайки да се изправи на две гуми, и Лангдън се вкопчи в задната седалка. Агент Хартман или искаше да демонстрира шофьорски умения пред Катрин, или имаше заповед да стигне при Питър Соломон, преди жертвата да се е възстановила достатъчно, за да каже каквото и да било на полицията.

И не стигаше свръхскоростното изпреварване на червените светофари в дипломатическия район, но сега хвърчаха по лъкатушните улици в жилищния квартал на Калорама Хайтс. Катрин упътваше агента в движение, тъй като вече беше ходила в къщата на похитителя.

Кожената чанта подскачаше насам-натам на всеки завой и Лангдън чуваше тракането на пирамидиона, който явно беше паднал от пирамидата и сега се търкаляше вътре. Тъй като се опасяваше, че може да се повреди, той бръкна в чантата и опипом го намери. Още излъчваше топлина, но светещия текст вече го нямаше. Четеше се само първият надпис:

„В Ордена е скрита тайната“.

Тъкмо се канеше да го пъхне в страничния джоб на чантата, когато забеляза, че изящната повърхност е покрита с някакви бели капчици. Озадачен, Робърт се опита да ги избърше, но те бяха залепнали здраво и бяха твърди на пипане… като пластмаса. „Какво е това, за бога?“ Установи, че повърхността на самата пирамида също е осеяна с белите точици. Изчовърка една с нокът и я разтърка между пръстите си.

— Восък? — каза на глас.

Катрин го погледна през рамо.

— Моля?

— По цялата пирамида и пирамидиона има капки восък. Не разбирам. Откъде може да са се взели?

— Сигурно от нещо в чантата ти.

— Съмнявам се.

Завиха на поредния ъгъл и Катрин посочи през предното стъкло и каза на агент Хартман:

— Ето там! Стигнахме.

Лангдън вдигна поглед и видя на отбивката пред тях въртящия се буркан на кола от местния СОТ. Порталът беше отворен и агентът мина през него с висока скорост.

Всички лампи в разкошното имение светеха, входната врата зееше. По отбивката и моравата в безпорядък бяха паркирали пет-шест автомобила, очевидно пристигнали по спешност. Двигателите на някои още работеха и фаровете им светеха, главно към къщата, но една от колите направо ги заслепи.

Агент Хартман спря на моравата до бял седан с надпис ПРИФЪРД СЕКЮРИТИ. Хвърлящите отблясъци буркани и фаровете им пречеха да виждат.

Катрин моментално изскочи навън и се втурна към имението. Лангдън нарами чантата си, без да си направи труд да я закопчае, и тичешком я последва към отворената входна врата. Отвътре отекваха гласове. Зад професора се разнесе изпиукването на джипа, когато агентът го заключи и забърза подире им.

Катрин се качи по стълбището и влезе. Робърт я погледна и видя, че вече е пресякла вестибюла и тича по коридора по посока на гласовете. В дъното се виждаше трапезарията. На масата с гръб към тях седеше жена в униформа на охранителка.

— Извинете? — извика й Катрин в движение. — Къде е Питър Соломон?

Лангдън се опитваше да не изостава, но в този момент неочаквано движение привлече вниманието му. През прозореца на дневната вляво зърна портала, който се затваряше.

„Странно“. После забеляза още нещо… нещо, което блясъкът на бурканите и заслепяващите фарове бяха скривали. Безразборно паркираните коли на отбивката изобщо не приличаха на полицейски патрулки и линейки.

„Мерцедес?… Хамър?… Тесла роудстър?“

В този момент разбра също, че гласовете, които се чуваха в къщата, не са нищо друго освен телевизор, който гърмеше откъм кухнята.

Още докато се завърташе бавно напред, Лангдън извика:

— Катрин, чакай!

И видя, че Катрин Соломон вече не тича.

Тя летеше.

95

Катрин Соломон разбираше, че пада… ала не можеше да проумее защо.

Тичаше по коридора към охранителката в трапезарията, когато изведнъж ходилата й се оплетоха в невидимо препятствие и цялото й тяло политна напред и се понесе във въздуха.

И вече се връщаше на земята… в този случай — на дъсчения под.

Строполи се по корем и сблъсъкът изкара въздуха от гърдите й. Една тежка виенска закачалка се залюля над нея и падна, като замалко не се стовари отгоре й. Докато се мъчеше да си поеме дъх, Катрин вдигна глава и озадачено установи, че охранителката на стола дори не е помръднала. Още по-странно беше това, че в основата на съборилата се закачалка като че ли имаше опъната през коридора жица.

114