Изгубеният символ - Страница 84

„Скоро ще си отида завинаги. — Знаеше, че след тази нощ няма да може да се върне тук. — Но тогава вече няма да имам нужда от това място“. Усмихна се.

Зачуди се дали Робърт Лангдън вече е проумял истинската сила на пирамидата… и значението на ролята, която му е отредила съдбата. „Лангдън трябва вече да ми се обади — каза си Малах, след като повторно провери евтиния си джиесем за оставени съобщения. Беше 10:02. — Остават му по-малко от два часа“.

Качи се в облицованата с италиански мрамор баня на втория етаж и пусна парния душ, за да затопли кабината. После методично се съблече. Нямаше търпение да започне пречистващия ритуал.

Изпи две чаши вода, за да успокои стомаха си. После застана пред огромното огледало и огледа голото си тяло. Двудневният пост беше подчертал мускулатурата му. Не можеше да не се възхити на онова, в което се бе превърнал. „До изгрев-слънце ще съм нещо много повече“.

66

— Трябва да се махаме оттук — каза Лангдън.

— Въпрос само на време е да се сетят къде сме.

— Надяваше се, че Белами е успял да избяга.

Катрин все още изглеждаше хипнотизирана от пирамидиона и сякаш не можеше да повярва, че надписът не им помага с нищо. Беше извадила златния връх от кутийката, за да го разгледа от всички страни, и сега внимателно го върна в нея.

„В Ордена е скрита тайната — помисли си Робърт. — Голяма помощ, няма що“.

Зачуди се дали не са заблудили Питър за съдържанието на кутийката. Пирамидата и пирамидионът бяха създадени много преди неговото раждане и той просто правеше каквото са му казали неговите предци — пазеше тайна, която сигурно представляваше също толкова голяма загадка за него, колкото и за Лангдън и Катрин.

„А аз какво очаквах? — запита се професорът. Колкото повече научаваше за Легендата за Масонската пирамида, толкова по-неправдоподобна му се струваше тя. — Търся тайно вито стълбище, скрито под огромен камък?“ Нещо му подсказваше, че гони сенки. Въпреки това смяташе, че дешифрирането на пирамидата е единственият шанс да спасят Питър.

— Робърт, годината хиляда петстотин и четиринайсета говори ли ти нещо?

„Хиляда петстотин и четиринайсета?“ Въпросът изглеждаше абсолютно несвързан. Той сви рамене.

— Не. Защо?

Катрин му подаде каменната кутия.

— Погледни. Тук е написана датата. Разгледай я на светлината.

Лангдън седна на бюрото и проучи кубичната кутийка под лампата. Катрин постави меката си ръка на рамото му и се наведе, за да му покаже миниатюрния текст, изсечен върху една от вътрешните страни над долния ъгъл.

— Хиляда петстотин и четиринайсета — повтори тя и посочи с показалец.

И естествено, там беше написано числото 1514, последвано от необичайно стилизираните латински букви А и D.

— Дали тази дата не е връзката, която ни липсва? — внезапно обнадеждена, попита Катрин. — Този датиран куб много прилича на масонски крайъгълен камък, така че може би сочи към истински ъглов камък, нали? Може би към сграда, построена през хиляда петстотин и четиринайсета?

Лангдън почти не я чуваше.

„Хиляда петстотин и четиринайсет A. D. не е дата“.

Както щеше да потвърди всеки специалист по средновековно изкуство, знакът

представляваше добре известен символ-подпис. Много ранни философи, художници и писатели подписвали творбите си с уникален символ или монограм, вместо с името си. Тази практика усилвала загадъчната привлекателност на произведенията им и освен това ги предпазвала от гонения, в случай че съчиненията или картините им бъдат сметнати за еретични.

В случая с този символ-подпис буквите A. D. не означаваха Anno Domini, след Христа… а нещо съвсем друго.

В този момент всички късчета от мозайката застанаха на местата си. След секунди Лангдън вече беше сигурен, че знае точно как да разчете надписа на пирамидата.

— Ти успя, Катрин — каза ученият и започна да прибира всичко в чантата. — Нищо повече не ни трябва. Да вървим. Ще ти обясня по пътя.

Катрин се смая.

— Датата хиляда петстотин и четиринайсета A. D. наистина ли ти говори нещо?

Робърт й намигна и тръгна към вратата.

— A. D. не е дата, Катрин. А човек.

67

В парка на запад от дипломатическия квартал, с неговите рози от XII век и Сенчестата беседка, отново цареше тишина. От отсрещната страна на алеята младежът помагаше на своя прегърбен началник да пресече една голяма морава.

„Оставя ме да го водя?“

Обикновено слепецът отказваше помощ и предпочиташе да се движи само по памет, докато е на територията на своето убежище. Тази нощ обаче очевидно бързаше да се прибере и да се обади на Уорън Белами.

— Благодаря — каза старецът, когато влязоха в сградата с неговия кабинет. — Нататък ще се оправя сам.

— С удоволствие ще остана да ви помогна…

— Това е всичко за днес — прекъсна го слепецът, пусна ръката му и припряно се затътри в мрака. — Лека нощ.

Младежът си тръгна, мина през моравата и стигна до скромния си апартамент. Когато влезе, усети, че любопитството го гложди. Поставеният от господин Белами въпрос явно беше разстроил стареца… и все пак въпросът му се струваше странен, почти безсмислен.

„Няма ли помощ за сина на вдовицата?“

Нямаше абсолютно никаква представа какво може да означава това. Озадачен, той отиде на компютъра си и потърси израза в Мрежата.

За негова огромна изненада, на екрана се появиха страница след страница попадения, все с този въпрос. Той смаяно зачете информацията. Оказваше се, че Уорън Белами не го задава за пръв път в историята. Същите думи били произнесени преди векове… от цар Соломон, когато оплаквал свой убит приятел. Твърдеше се, че въпросът се задавал и до днес от масоните, които го използвали като своеобразен SOS. Изглежда, Белами беше пратил зов за помощ на свой масонски брат.