Изгубеният символ - Страница 82

— Както виждаш, восъкът е подпечатан с масонския пръстен на Питър — тихо рече Робърт. — Според него пакетчето е запечатано с него преди повече от век.

Катрин не отговори.

— Когато ми го повери, брат ти каза, че то ще ми даде способността да внасям ред в хаоса. Не съм съвсем сигурен какво значи това, но трябва да приема, че пирамидионът разкрива нещо важно, защото Питър държеше да не попадне в лоши ръце. Господин Белами преди малко ми повтори същото и настоя да скрия пирамидата и да не позволя на никого да отвори пакетчето.

Тя гневно се обърна към него.

— Белами ти е казал да не отваряш пакетчето, така ли?

— Да. Беше категоричен.

Катрин явно не вярваше на ушите си.

— Но нали пирамидионът е единственият начин да разчетем надписа на пирамидата?

— Навярно да.

Тя повиши глас.

— И онзи човек иска от теб да го разшифроваш. Това е единственият начин да спасим Питър, нали?

Лангдън кимна.

— Тогава, Робърт, защо веднага не отворим пакетчето и не разшифроваме това нещо?!

Професорът не знаеше какво да отговори.

— Катрин, аз реагирах по абсолютно същия начин, обаче Белами ми каза, че запазването на тайната на тази пирамида било по-важно от всичко друго… даже от живота на брат ти.

Красивото й лице се напрегна и тя отметна кичур коса зад ухото си. Гласът й прозвуча решително.

— Тази каменна пирамида, каквато и да е тя, ми струва цялото ми семейство. Първо племенника ми Закари, после майка ми, а сега и брат ми. И нека го признаем, Робърт, ако не ми се беше обадил, за да ме предупредиш…

Лангдън се чувстваше разкъсван между нейната логика и убежденията на Белами.

— Аз може и да съм учен, но произлизам и от семейство на известни масони — продължи Катрин. — Повярвай ми, чувала съм всички истории за Масонската пирамида и това, че водела до някакво голямо съкровище, което щяло да просвети човечеството. Честно казано, трудно ми е да си го представя. Но ако наистина съществува… може би е време да го открием. — Тя пъхна показалеца си под старата връв на пакетчето.

Робърт се сепна.

— Катрин, недей! Почакай!

Тя спря, но пръстът й остана под канапа.

— Виж, няма да допусна брат ми да умре заради това нещо. Каквото и да съобщава пирамидионът… към каквито и изгубени съкровища да сочи надписът… тези тайни ще бъдат разкрити още сега.

С тези думи Катрин рязко дръпна връвта и крехкият восъчен печат се пръсна.

63

В един тих квартал на запад от дипломатическия район във Вашингтон има парк в средновековен стил, розите в който, казват, водели произхода си от растения от XII век. Белведерът, наричан Сенчестата беседка, е разположен сред лъкатушни алеи, настлани с камъни, идващи от личната кариера на Джордж Вашингтон.

Тази нощ тишината на парка беше нарушена от младеж, който се втурна през дървената порта и извика:

— Ехей? — Напрегна очи в сумрака на огряната само от лунна светлина градина. — Тук ли сте?

Отговори му слаб, едва доловим глас:

— В беседката… просто излязох на чист въздух.

Младият мъж завари немощния си началник да седи на каменната пейка, завит с одеяло. Прегърбеният старец беше дребничък, с миниатюрно лице. Годините го бяха превили на две и му бяха отнели зрението, но душата му съхраняваше сила, с която всички трябваше да се съобразяват.

Новодошлият още се задъхваше от тичането.

— Току-що… ми се обади… вашият приятел… Уорън Белами.

— За какво? — оживи се старецът.

— Не обясни, но ми се стори, че много бърза. Каза, че ви оставил съобщение на гласовата поща, трябвало незабавно да го прослушате.

— Само това ли каза?

— Не съвсем. — Младежът замълча за миг. — Поръча да ви задам един въпрос. — „Извънредно странен въпрос“. — Отговорът му трябвал веднага.

Старецът се наведе към него.

— Какъв въпрос?

Когато младият мъж му повтори въпроса на господин Белами, над лицето на стареца се спусна мрачна пелена, видима дори и в лунния сумрак. Той рязко отметна одеялото и понечи да се изправи на крака.

— Моля те, помогни ми да вляза вътре. Бързо.

64

„Стига тайни“ — помисли си Катрин Соломон.

На масата пред нея бяха пръснати късчетата на восъчния печат, останал непокътнат поколения наред. В момента тя разопаковаше избелялата кафява хартия. Застаналият отстрани Лангдън определено изглеждаше смутен.

Катрин извади от опаковката кутийка от сив камък — полиран гранитен куб, на който не се виждаха панти и ключалка, нещо като китайска кутия загадка.

— Прилича на масивен блок — каза тя, като прокарваше пръсти по ръбовете. — Сигурен ли си, че на рентгеновата снимка се вижда кухина? С пирамидиона?

— Да — потвърди Робърт и се приближи до нея, за да разгледа тайнствената кутия. Двамата се взираха в нея под различни ъгли и се чудеха как ли се отваря.

— Готово — каза Катрин, когато нокътят й закачи скрита цепнатина по един от ръбовете на кутията. Тя я остави на бюрото и внимателно отвори капака, който се вдигна плавно, като на скъпа касетка за бижута.

Двамата ахнаха. Вътрешността на кутията излъчваше почти свръхестествено сияние. Катрин никога не беше виждала толкова голям къс злато и й трябваше малко време, за да се досети, че благородният метал просто отразява светлината на халогенната лампа.

— Поразително! — промълви тя. Макар и престоял в тъмния каменен куб над един век, пирамидионът изобщо не беше потъмнял или изгубил лъскавината си. „Златото не се подчинява на ентропичните закони за разпадането и това е една от причините древните да го смятат за вълшебно“. Пулсът й се ускори. Тя се наведе, за да разгледа по-внимателно златния връх. — Има надпис!