Изгубеният символ - Страница 7

— Подхлъзнах се на леда. Преди седмица. Адски боли.

— Съчувствам ви. Минете оттук, моля.

Посетителят с накуцване мина през детектора и машината протестиращо изпищя.

Ветеранът се намръщи.

— Пръстенът, знаех си. Пръстът ми беше прекалено подут, за да го сваля, така че лекарите просто го бинтоваха отгоре.

— Няма проблем — успокои го Нунес. — Ще използвам ръчния детектор.

Прокара уреда по бинтованата ръка на мъжа. Както и очакваше, регистрира само метална маса на безименния му пръст. Без да бърза, охранителят сантиметър по сантиметър плъзна детектора по превръзката и пръста. Предполагаше, че началникът му го наблюдава по мониторите в охранителния център на сградата, а Нунес имаше нужда от тази работа. „Винаги трябва да си нащрек“. Внимателно пъхна палката под превръзката.

Посетителят потрепери от болка.

— Извинявам се.

— Няма нищо. В наше време е добре да сме предпазливи.

— Абсолютно вярно. — Нунес харесваше този човек. Странно нещо, това означаваше много тук. Инстинктът беше първата защитна линия на Америка срещу тероризма. Смяташе се за доказан факт, че човешката интуиция е по-точен детектор за опасност от всички електронни уреди на света — „дарбата да изпитваш страх“, както се посочваше в една от инструкциите им.

В този случай инстинктът на Нунес не долови нищо, което да го накара да изпита страх. Докато стоеше близо до посетителя обаче му направи впечатление, че този иначе суров наглед мъжага като че ли е намазал лицето си с автобронзант или коректор. „Голяма работа. Никой не обича да е блед през зимата“.

— Всичко е наред — заключи охранителят, след като привърши проверката и прибра детектора.

— Благодаря. — Мъжът почна да събира вещите си от легенчето.

В този момент Нунес забеляза, че и двата му пръста, които стърчаха от бинтовете, са татуирани. На върха на показалеца имаше корона, а на палеца — звезда. „Напоследък като че ли всички се татуират“ — помисли си той, въпреки че татуирането на възглавничките на пръстите му се струваше доста болезнено.

— Болеше ли, докато ти правеха тия татуировки?

Посетителят погледна пръстите си и се захили.

— По-малко, отколкото си мисли човек.

— Късметлия — рече охранителят. — Аз си татуирах русалка на гърба, когато бях новобранец в казармата.

— Русалка ли? — засмя се бръснатият.

— Да — засрамено потвърди Нунес. — Грешките на младостта.

— Много добре те разбирам. И аз допуснах една голяма грешка в младостта си. И сега всяка сутрин се будя с нея.

Двамата избухнаха в смях и посетителят се отдалечи.

„Фасулска работа“ — мислеше си Малах, докато подминаваше Нунес и се качваше по ескалатора към Капитолия. Влизането се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Прегърбената му стойка и подплънките на корема бяха дегизирали истинската му фигура, а гримът на лицето и дланите му замаскираше татуировките, които покриваха цялото му тяло. Най-гениалната идея обаче беше превръзката, скриваща изключително ефикасното нещо, което внасяше в сградата.

„Подарък за единствения човек на света, който може да ми помогне да получа каквото ми трябва“.

5

Най-големият и технически най-модерен музей също е една от най-добре пазените тайни на света. Неговите колекции са по-богати от тези на Ермитажа, Ватиканския музей и нюйоркския Метрополитън… взети заедно. Но въпреки това малцина от публиката биват канени зад строго охраняваните му стени.

Музеят се намира на Силвър Хил Роуд №4210, съвсем близо до Вашингтон, и представлява масивна зигзаговидна сграда, съставена от пет свързани модула — всеки по-голям от футболно игрище. Синкавата метална външност на постройката с нищо не загатва за странното й съдържание — един чужд свят на площ от петдесет и пет хиляди квадратни метра, с „мъртва зона“, „спиртосан модул“ и двайсетина километра шкафове.

Тази вечер, докато шофираше бялото си волво към главния портал на сградата, Катрин Соломон изпитваше тревога.

Охранителят се усмихна.

— Май не си падате по футбол. — И намали звука на плейофния мач на Редскинс.

Катрин се насили да отговори на усмивката.

— Неделя вечер е.

— А, да. Имате среща.

— Той пристигна ли вече? — напрегнато попита тя.

Охранителят прокара поглед по списъка си.

— Не го виждам.

— Подранила съм. — Катрин му махна приятелски с ръка и продължи по лъкатушния път към обичайното си място в началото на малкия паркинг, побиращ само два реда коли. Събра си нещата и мимоходом се погледна в огледалото — по-скоро по навик, отколкото от суета.

Дори на петдесет години, Катрин Соломон беше запазила еластичната и гладка мургава кожа, наследена от средиземноморските й предци. Почти не използваше грим и не фризираше гъстата си черна коса, която се спускаше свободно над раменете й. Също като по-големия си брат Питър, тя имаше сиви очи и стройна патрицианска фигура.

Двамата спокойно можели да са близнаци, често им казваха хората.

Баща й почина от рак, когато Катрин беше едва седемгодишна, и почти не го помнеше. Брат й, осем години по-голям от нея и само на петнайсет, когато баща им умря, започна пътя към превръщането си в патриарх на рода Соломон много по-рано, отколкото предполагаха всички. Както се очакваше обаче, той пое тази роля с достойнството и силата, съответстващи на тяхното име. И до ден-днешен бдеше над Катрин, все едно още са деца.

Въпреки спорадичните настоявания на брат й и множеството ухажори, тя така и не се омъжи. Науката стана неин житейски спътник и работата й се оказа по-изпълваща и вълнуваща, отколкото можеше да е който и да било мъж. Катрин не съжаляваше за нищо.