Изгубеният символ - Страница 64

Катрин се обърна и се затича покрай дългата светла външна стена на Модул 5. Камъните по алеята, която опасваше целия ЦПСМ, се забиваха в обутите й само с чорапи крака. Нощта беше тъмна, ала зениците й се бяха разширили в пълния мрак, който цареше в Модул 5, и тя виждаше идеално, почти като на дневна светлина. Тежката товарна врата зад нея със скърцане се отвори и подире й зашляпаха тежки стъпки. Струваха й се невъобразимо бързи.

„Няма да му избягам. — Знаеше, че волвото й е по-близо от портала, обаче и то беше прекалено далече. — Няма да успея“.

И изведнъж се сети, че има един последен коз.

Тичаше към ъгъла на Модул 5 и чуваше стъпките му, бързо я настигаха в тъмнината. „Сега или никога“. Вместо да завие зад ъгъла, тя рязко се отклони наляво, в посока обратна на сградата, стисна очи, закри лицето си с длани и се втурна по моравата абсолютно слепешком.

Сензорните лампи, които се задействаха около модула, мигновено превърнаха нощта в ден. Катрин чу зад себе си мъчителен крясък — мощните прожектори пронизаха свръхразширените зеници на преследвача й със силата на двайсет и пет милиона кандели. Чу го да се строполява върху камъните на алеята.

Продължаваше да стиска клепачи и да тича по моравата. Когато усети, че се е отдалечила достатъчно от сградата и прожекторите, отвори очи, коригира посоката и хукна с всички сили.

Ключовете на волвото й бяха точно там, където ги оставяше винаги — върху централната конзола. Задъхана, Катрин ги грабна с треперещата си ръка и запали. Двигателят изрева, фаровете се включиха и осветиха ужасяваща гледка.

Към нея тичаше отвратително чудовище.

За миг се вцепени.

Попадналият под фаровете й звяр беше гол до кръста и с гола глава, а по кожата му имаше татуирани люспи, символи и текстове. Докато тичаше срещу светлината, той изрева и вдигна ръце пред очите си като пещерно животно, за пръв път зърнало слънцето. Катрин посегна към скоростния лост, ала чудовището изведнъж се оказа до нея и заби лакът в страничното стъкло. В скута й се посипа дъжд от стъкла.

През прозореца се провря яка, покрита с люспи ръка, заопипва и намери шията й. Катрин включи на задна, но преследвачът й се беше вкопчил в гърлото й и го стискаше с невъобразима сила. Тя завъртя глава в опит да се отскубне от хватката му и ненадейно се озова лице в лице с него. Три тъмни ивици като драскотини от нокти прорязваха грима му и разкриваха татуировките отдолу. Очите му бяха безумни и безмилостни.

— Трябваше да те премахна преди десет години — изръмжа звярът. — Онази нощ, когато убих майка ти.

Щом проумя смисъла на думите му, в главата й изплува ужасяващ спомен. Този див поглед — вече го бе виждала. „Това е той!“ Щеше да изпищи, ако дланта му не стискаше гърлото й като менгеме.

Катрин настъпи газта. Колата потегли назад и рязкото движение едва не прекърши врата й, все още в хватката на повлечения отстрани мъж. Волвото се изкачваше по наклонения път и тя усещаше, че шийните й прешлени поддават под тежестта на преследвача й. Изведнъж по ламарината и страничните прозорци зашибаха клони и тежестта изчезна.

Автомобилът профуча през вечнозелените храсти, изскочи на горния паркинг и Катрин удари спирачки. Полуголият мъж долу се изправи и се вторачи в светлината на фаровете. После със страховито спокойствие вдигна покритата си с люспи ръка и я насочи право към нея.

Докато завърташе волана и натискаше газта, Катрин изпитваше едновременно страх и омраза. Само след няколко секунди гумите на волвото й вече свиреха по Силвър Хил Роуд.

48

В разгара на събитията служителят от охраната Нунес не беше видял друга възможност, освен да помогне на архитекта на Капитолия и Робърт Лангдън да избягат. Сега обаче, в подземния контролен център, той усещаше, че буреносните облаци бързо се сгъстяват.

Началник Трент Андерсън притискаше към главата си пакет с лед, а един друг охранител се занимаваше с охлузванията на Сато. Двамата стояха при групата за видео наблюдение и преглеждаха дигиталните записи в опит да открият Лангдън и Белами.

— Проверете записите от всеки коридор и изход — нареди директорката на СЗС. — Искам да знам къде са отишли!

На Нунес му призля. Знаеше, че е въпрос на броени минути, докато открият съответния запис и научат истината. „Аз им помогнах да избягат“. Още повече влошаваше положението присъствието на четиричленната оперативна група от ЦРУ, която чакаше наблизо, готова да тръгне по петите на бегълците. Тия мъже не приличаха на капитолийските охранители. Това бяха смъртоносно опасни войници… черни камуфлажи, очила за нощно виждане, оръжия с футуристичен вид.

Струваше му се, че ще повърне. Накрая взе решение и дискретно даде знак на Андерсън.

— Господин началник, може ли няколко думи?

— Какво има? — Андерсън го последва в коридора.

— Господин началник, допуснах сериозна грешка. — По челото на Нунес изби пот. — Съжалявам. Ще подам оставка. — „И без това след няколко минути ще ме уволниш“.

— Казвай?

Младият охранител мъчително преглътна.

— Видях Лангдън и архитект Белами в Центъра за посетители, преди да напуснат сградата.

— Какво?! — изрева шефът на охраната. — Защо не каза нищо?!

— Архитектът ми нареди да мълча.

— Ти си мой подчинен, по дяволите! — отекна в коридора гласът на Андерсън. — Белами ми блъсна главата в една стена, за бога!

Нунес му протегна ключа, който му беше дал архитектът.

— Какво е това?

— Ключ за новия тунел под Индипендънс Авеню. Беше у архитект Белами. Оттам избягаха.

Андерсън безмълвно зяпна ключа.