Изгубеният символ - Страница 62


К оглавлению

62

— Не се ли крием? — попита Лангдън.

— Искам да чуем, ако някой влезе в сградата — поясни архитектът.

— Но те моментално ще ни открият тук!

— Ще ни открият където и да се скрием. Обаче ако някой ни спипа в библиотеката, ще се радвате, че съм избрал тази зала.

Лангдън нямаше представа защо ще се радва, ала Белами очевидно нямаше намерение да му обясни. Той вече се насочваше към центъра на читалнята, където избра една свободна маса, придърпа два стола и включи настолната лампа. После посочи чантата на учения.

— Е, професор Лангдън, дайте да видим какво имаме тук.

Тъй като не искаше да надраска полираната повърхност с ръбатото парче гранит, Лангдън постави чантата върху масата, дръпна ципа и смъкна страните на чантата надолу, за да разкрие пирамидата. Уорън Белами насочи лампата към нея, проучи я внимателно и прокара пръсти по необичайния надпис.

— Предполагам, че познавате този език?

— Разбира се — потвърди Робърт и погледна шестнайсетте символа.


Първите масонски братя бяха използвали този кодиран език, известен като „масонски шифър“, за размяна на тайни съобщения. Този метод за шифриране отдавна беше изоставен по една проста причина — прекалено лесно се разчиташе. Повечето студенти от семинара на Лангдън по символика се справяха с него за около пет минути. Въоръжен с молив и лист, самият професор можеше да го разчете за по-малко от шейсет секунди.

Общоизвестната елементарност на този древен тайнопис обаче поставяше Лангдън пред два парадокса. Първо, нелепото твърдение, че той е единственият човек на света, който може да го разчете. Второ, думите на Сато, че един масонски шифър може да е въпрос на национална сигурност — по същия начин спокойно можеше да заяви, че кодът за изстрелване на ракета с ядрена бомба е шифрован с детско радиодекодерче. Ученият все още не можеше да повярва. „Тази пирамида е карта? Сочеща към изгубената мъдрост на всички векове?“

— Робърт — сериозно попита Белами, — директор Сато каза ли ви защо толкова се интересува от това нещо?

Лангдън поклати глава.

— Нищо конкретно. Постоянно повтаряше, че е въпрос на национална сигурност. Предполагам, че лъже.

— Може би. — Архитектът заразтрива тила си. Като че ли водеше някаква вътрешна борба. — Но има много по-обезпокоителна възможност. — Той се обърна и го погледна в очите. — Възможно е директор Сато да е открила истинския потенциал на пирамидата.

47

Абсолютна чернота обгръщаше Катрин Соломон.

Напуснала познатата сигурност на килимената пътека, тя слепешком навлизаше все по-навътре в пустата бездна, протегнала ръце, които докосваха само празно пространство. През чорапите си усещаше студения цимент като безбрежно замръзнало езеро… враждебна среда, от която трябваше да избяга.

Тъй като вече не миришеше на спирт, Катрин спря и зачака в мрака. Стоеше съвсем неподвижно, вслушваше се и се молеше сърцето й да престане да тупти толкова шумно. Тежките стъпки зад нея като че ли бяха заглъхнали. „Избягах ли му? — Затвори очи и се опита да си представи къде се намира. — В каква посока се затичах? Накъде е вратата?“ Безполезно. Окончателно беше изгубила ориентация.

Бе чувала, че страхът действал като стимулант и изострял способността на човек да мисли. В момента обаче нейният страх превръщаше ума й в бурно море от паника и смут. „Даже да намеря изхода, не мога да изляза“. Беше изгубила електронната си карта заедно с лабораторната си престилка. Сега можеше да се надява единствено на това, че е като игла в копа сено — само точица в мрежа с площ близо две хиляди и осемстотин квадратни метра. Въпреки непреодолимото й желание да избяга аналитичният й ум й подсказваше да направи единствения логичен ход — изобщо да не се движи. „Стой неподвижно. Не издавай нито звук“. Охранителят идваше насам, а кой знае защо, нейният преследвач силно миришеше на спирт. „Ако се приближи, ще разбера“.

Докато стоеше безшумно на мястото си, мислите й се насочиха към казаното от Лангдън. „Брат ти е… отвлечен“. По ръката й изби капка студена пот и потече надолу към джиесема, който все още стискаше в дясната си длан. Беше забравила за тази опасност. Ако иззвънеше, телефонът щеше да издаде къде е. Не можеше да го изключи, без да го отвори — а тогава дисплеят щеше да се освети.

„Остави го на земята… и се отдалечи от него“.

Ала закъсня. Миризмата на спирт се приближаваше отдясно. И се усилваше. Катрин се мъчеше да запази хладнокръвие, налагаше си да овладее инстинкта си да побегне. Бавно и предпазливо направи крачка наляво. Тихото прошумоляване на дрехите й явно беше достатъчно за преследвача й. Чу го да се мята към нея и вонята на спирт я заля в същия момент, в който една мощна ръка се опита да я сграбчи за рамото. Обзета от див ужас, тя се извъртя и се отскубна. Математическата вероятност отиде на кино и Катрин се впусна в отчаян бяг. Рязко промени посоката и зави наляво, тичаше слепешком в бездната.

Стената се появи сякаш от небитието.

Катрин силно се блъсна в нея и ударът й изкара въздуха. Остра болка проряза ръката и рамото й, ала тя успя да запази равновесие. Косият ъгъл, под който се сблъска със стената, намали силата на удара, но това не я утешаваше. Звукът беше отекнал навсякъде. „Той знае къде съм“. Превита от болка, тя обърна глава, втренчи се в мрака и го усети да се взира в нея.

„Премести се. Веднага!“

Като все още се мъчеше да си поеме дъх, Катрин се плъзна покрай стената, безшумно я докосваше с лявата си ръка. „Дръж се за стената. Измъкни му се, преди да те е приклещил“. В дясната си ръка продължаваше да стиска джиесема, готова да го запрати по противника си, ако се наложи.

62