Изгубеният символ - Страница 48

Младият мъж извади едно ксерокопие и го подаде на шефа си.

— SBB е маркирано в сиво, а с хикс отбелязахме номер тринайсет, тъй че би трябвало да я намерите лесно. Участъкът е съвсем малък.

Андерсън му благодари и докато охранителят се отдалечаваше, насочи вниманието си към ксерографирания план на сградата. Лангдън надзърна и с изненада установи, че под вашингтонския Капитолий има странен лабиринт от удивително много помещения.

След малко шефът на охраната кимна, прибра скицата в джоба си, обърна се към вратата с обозначение SBB, вдигна ключа, но се поколеба — явно не беше сигурен дали трябва да я отвори. Робърт изпитваше подобни опасения. Нямаше представа какво ги очаква зад тази врата, ала беше абсолютно уверен, че каквото и да е скрил тук долу, Соломон иска да го запази в тайна. „В пълна тайна“.

Сато се прокашля и Андерсън разбра смисъла на посланието й, пое си дълбоко дъх, вкара ключа в ключалката и се опита да го завърти. Ключът не помръдна. За стотна от секундата Лангдън бе обзет от надеждата, че това не е правилният ключ. На втория опит обаче ключалката поддаде и началникът тежко отвори вратата.

Отвътре блъвна спарен въздух.

Робърт се вторачи в мрака, но не видя абсолютно нищо.

— Професор Лангдън — каза Андерсън, докато опипом търсеше електрическия ключ. — За да отговоря на въпроса ви, буквата „S“ в обозначението SBB не се отнася за Сената.

— А за какво тогава? — озадачи се ученият.

Началникът на охраната най-после откри ключа и единствената електрическа крушка освети опасно стръмно стълбище, което потъваше в мастиления мрак.

— За подсутерена.

33

Специалистът по системна сигурност Марк Зубианис потъваше все по-дълбоко в дюшека си и намръщено гледаше информацията на екрана на лаптопа.

„Що за адрес е тоя, по дяволите?“

Най-добрите му хакерски средства бяха напълно безрезултатни — не можа нито да отвори документа, нито да свърже мистериозния IP адрес на Триш с притежателя му. Бяха изтекли десет минути, а и програмата на Зубианис напразно продължаваше да се блъска в защитната стена на мрежата. Нямаше никаква надежда да проникне вътре. „Нищо чудно, че ми плащат толкова много“. Тъкмо се канеше да приложи нов подход, когато телефонът му иззвъня.

„За Бога, Триш, нали ти казах, че аз ще ти се обадя!“ Той изключи звука на телевизора и отговори:

— Да?

— Марк Зубианис? — попита мъжки глас. — Кингстън Драйв триста петдесет и седем, Вашингтон?

Отсреща се чуваха други приглушени разговори. „Телефонни реклами по време на плейофите? Да не са се побъркали?“

— Чакайте да отгатна, спечелил съм седмица на карибския остров Ангуила, нали?

— Не — абсолютно сериозно отвърна гласът. — Тук е отделът за системна сигурност на Централното разузнавателно управление. Интересува ни защо се опитвате да хакнете една от секретните ни база данни.

Както правеше всяка вечер по това време, Нунес заключи главния вход на просторния Център за посетители, разположен три етажа над подсутерена на Капитолия. Докато крачеше по мраморния под, си мислеше за татуирания мъж с войнишкото яке.

„Аз го пуснах да влезе“. Чудеше се дали на другия ден все още ще е на работа.

Тъкмо се насочи към ескалатора, когато внезапно хлопане по външната врата го накара да се обърне. Нунес се втренчи във вратата с присвити очи и видя възрастен афроамериканец, който удряше с разтворена длан по стъклото и му правеше знаци да го пусне.

Охранителят поклати глава и си посочи часовника.

Мъжът отново удари по вратата и застана на светло. Носеше безупречен син костюм и имаше късо подстригана сивееща коса. Пулсът на Нунес се ускори. „Мамка му!“ Дори от това разстояние можеше да го познае. Забърза обратно към входа и отключи вратата.

— Извинявайте, господине. Заповядайте, моля.

Уорън Белами, архитектът на Капитолия, прекрачи прага и му благодари с учтиво кимване. Беше жилав и строен, с изправена стойка и проницателен поглед, излъчващ самоувереността на човек, който упражнява пълен контрол върху поверения му комплекс. Отговаряше за Капитолия от двайсет и пет години.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Нунес.

— Да, благодаря. — Белами произнасяше думите ясно и отсечено. Беше възпитаник на университет от Бръшляновата лига в североизточната част на страната и произношението му беше почти съвсем британско. — Току-що научих, че тази вечер сте имали инцидент. — Изглеждаше силно обезпокоен.

— Да, господин Белами. Беше…

— Къде е началник Андерсън?

— Долу с директор Сато от Службата за сигурност на ЦРУ.

Архитектът се ококори.

— ЦРУ? Тук?

— Да, господин Белами. Директор Сато дойде почти непосредствено след инцидента.

— Защо?

Нунес сви рамене. „Смея ли да я питам?“

Белами тръгна директно към ескалаторите.

— Къде са сега?

— Преди малко слязоха на долните етажи. — Охранителят забърза подире му.

Архитектът загрижено погледна назад.

— Долу ли? Защо?

— Не знам, току-що го чух по радиостанцията.

Белами ускори ход.

— Веднага ме заведете при тях.

— Слушам.

Докато двамата бързо пресичаха просторния Център за посетители, Нунес зърна на ръката на архитекта голям златен пръстен.

Той откачи радиостанцията от колана си.

— Ще предупредя началника, че слизаме при тях.

— Недейте. — Очите на Белами проблеснаха заплашително. — Предпочитам да не им съобщавате.

Тази вечер Нунес беше допуснал няколко големи грешки, но ако не предупредеше началник Андерсън, че архитектът е в сградата, това щеше да е последната.