Изгубеният символ - Страница 46

Когато завиха на поредния ъгъл и последваха Андерсън надолу по късо стълбище, Сато се почеса по главата.

— Кажете ми следното. Ако не греша, пирамидите някога са се смятали за мистични портали, през които мъртвите фараони можели да се възнесат при боговете, нали така?

— Да.

Директорката рязко спря, хвана Лангдън за ръката и го погледна изненадано.

— Искате да кажете, че похитителят на Питър Соломон ви е наредил да откриете таен портал, а на вас не ви е хрумнало, че говори за Масонската пирамида от тази легенда?!

— Както и да я наричате, Масонската пирамида е приказка, чиста измислица.

Сато пристъпи към него. Лъхна го миризма на цигари.

— Разбирам позицията ви по този въпрос, професор Лангдън, но не мога да пренебрегна тази връзка в разследването си. Портал, водещ към тайно знание? Звучи ми много като онзи, който похитителят на Питър Соломон твърди, че можете да отключите единствено вие.

— Не вярвам, че…

— Няма значение какво вярвате вие. Каквото и да е мнението ви, трябва да признаете едно: може би пък този човек вярва, че Масонската пирамида наистина съществува.

— Ама той е побъркан! Спокойно може да вярва, че SBB тринайсет е вход към гигантска подземна пирамида, криеща цялата изгубена мъдрост на древните!

Сато стоеше абсолютно неподвижно. Само очите й издаваха, че вътрешно кипи.

— Кризисната ситуация, пред която съм изправена тази вечер, не е приказка, професор Лангдън. Напълно реална е, уверявам ви.

Помежду им увисна ледено мълчание.

— Госпожо? — каза накрая Андерсън и посочи втора заключена врата на три метра от тях. — Почти стигнахме. Ще продължаваме ли?

Японката най-после откъсна поглед от Лангдън и даде знак на шефа на охраната да продължи нататък.

Минаха през стоманената врата и се озоваха в тесен проход. Робърт погледна наляво, после надясно. „Това не може да е истина“.

Намираше се в най-дългия коридор, който беше виждал.

31.

Когато напусна яркото осветление на Куба и потъна в пълния мрак на бездната, Триш Дън усети познатия прилив на адреналин.

Току-що се бяха обадили от портала на ЦПСМ, за да съобщят, че гостът на Катрин, доктор Авадон, е пристигнал и някой трябва да го придружи до Модул 5. Триш предложи да го доведе, главно от любопитство. Катрин не беше казала почти нищо за човека, който идваше да ги посети, и това заинтригува метасистемната анализаторка. Питър Соломон очевидно му имаше пълно доверие — братът и сестрата не канеха никого в Куба. Това се случваше за пръв път.

„Надявам се, че ще понесе преминаването нормално — помисли Триш, докато вървеше в ледената тъмнина. Най-малко й трябваше ВИП-ът на Катрин да се паникьоса, когато разбере какво се налага да направи, за да стигне до лабораторията. — Първия път винаги е най-лошо“.

Собственият й първи път беше преди година. Тя прие отправеното й от Катрин предложение за работа, подписа декларацията за неразгласяване на тайна и дойде с новата си шефка в ЦПСМ, за да види лабораторията. Извървяха Улицата и стигнаха до метална врата с надпис „Модул 5“. Въпреки че Катрин се бе опитала да я подготви и й беше описала отдалеченото местонахождение на Куба, Триш изобщо не очакваше онова, което видя след отварянето на вратата.

„Бездната“.

Катрин прекрачи прага, направи няколко стъпки в пълния мрак и й каза да я последва.

— Довери ми се. Няма да се изгубиш.

Триш си представи как се скита в мастиленочерния, голям колкото стадион модул и самата мисъл за това я накара да се изпоти.

— Имаме насочваща система. — Катрин посочи пода. — Супер архаична.

Младата жена примижа в мрака и се вторачи в неравния циментов под. Трябваше й известно време, докато очите й се приспособят, ала накрая видя тясна килимена пътека, опъната по права линия и изчезваща в чернотата.

— Гледай с краката си — каза Катрин, обърна се и се отдалечи. — Просто върви плътно след мен.

Докато тя потъваше в бездната, Триш преглътна страха си и я последва. „Това е лудост!“ И щом направи няколко крачки по килима, вратата на Модул 5 се затръшна зад нея и угаси и последните бледи лъчи светлина. Метасистемната анализаторка насочи цялото си внимание към пътеката под краката си. След няколко крачки по мекия килим усети, че десният й крак стъпва върху твърд цимент. Сепната, тя инстинктивно стъпи наляво и се върна върху меката пътека.

От мрака пред нея се разнесе гласът на Катрин. Безжизнената акустика на бездната почти напълно погълна думите й.

— Човешкото тяло е удивително. Ако го лишиш от усещанията на едно сетиво, почти мигновено се задействат другите сетива. В момента нервите в ходилата ти буквално се „настройват“, за да станат по-чувствителни.

„И добре, че е така“, помисли Триш и пак коригира посоката си.

Вървяха в мълчание, както й се стори, безкрайно дълго.

— Още колко остава? — попита накрая младата жена.

— Приблизително половината път. — Гласът на Катрин прозвуча по-отдалече.

Триш ускори ход и положи всички усилия, за да запази хладнокръвие, ала всеобхватността на мрака сякаш я поглъщаше. „Не виждам и на милиметър пред лицето си!“

— Катрин? Как разбираш кога трябва да спреш?

— Ще видиш.

Това се беше случило преди година и тази вечер Триш отново вървеше в тъмнината, само че в обратната посока, към фоайето, за да посрещне госта на шефката. Внезапната промяна в тъканта под краката й я предупреди, че е на три метра от изхода. „Предупредителната пътека“, както я наричаше Питър Соломон, страстен бейзболен фен. Тя спря, извади електронната си карта и заопипва в мрака по стената, докато не откри слота.