Изгубеният символ - Страница 1

К оглавлению

1

На Блайт

Да живееш, без да проумееш смисъла на живота, е все едно да обикаляш из огромна библиотека, без да докосваш книгите.

„Тайните учения на всички времена“

Благодарност

Най-искрено благодаря на трима скъпи приятели, с които имах изключителното удоволствие да работя: моя редактор Джейсън Кауфман, моята агентка Хайди Ландж и моя съветник Майкъл Ръдел. Освен това бих искал да изразя огромната си признателност на „Дабълдей“, на издателите ми по света и естествено, на моите читатели.

Този роман нямаше да бъде написан без помощта на безброй хора, които щедро споделиха с мен своите знания и опит. На всички вас — благодаря.

Факт

През 1991 г. в сейфа на директора на ЦРУ е заключен един документ. Той си е там и до днес. В загадъчния му текст се споменава за древен портал и тайно място под земята. В документа също се съдържа изразът „Той е заровен някъде там“.

Всички организации в този роман реално съществуват, включително масоните, Невидимият колеж, Службата за сигурност, ЦПСМ и Институтът за ноетични науки.

Всички ритуали, научни данни, художествени произведения и паметници в романа са действителни.

Пролог

Домът на Храма

20:33


Тайната е как да умреш.

От памтивека тайната винаги е била как да умреш.

Трийсет и четири годишният посвещаван сведе очи към човешкия череп, който държеше в дланите си. Беше пълен с кървавочервено вино.

„Изпий го — помисли си той. — Няма от какво да се боиш“.

Както повеляваше традицията, започна това пътуване в ритуални одежди на средновековен еретик, отвеждан на бесилото. Свободната му разкопчана риза разкриваше светлата му гръд, левият му крачол беше навит до коляното, а десният му ръкав — до лакътя. На шията му висеше тежък клуп, „бесилка“, както го наричаха братята. Тази вечер обаче беше облечен като майстор.

Братята, които го заобикаляха, носеха всичките си символи — кожени престилки, пояси и бели ръкавици. Церемониалните накити на шиите им блестяха като призрачни очи на приглушената светлина. Мнозина от тези мъже имаха високо положение в света и все пак посвещаваният знаеше, че мирският им статус не означава нищо зад тези стени. Тук всички бяха равни, заклети братя, свързани с мистична връзка.

Докато обхождаше с поглед внушителното множество, посвещаваният се зачуди кой от външния свят би повярвал, че тези хора изобщо ще се съберат на едно място… и още по-малко точно тук. Помещението приличаше на древно светилище.

Ала истината беше още по-странна.

„Аз съм само на няколко преки от Белия дом“.

Тази колосална сграда се намираше на Шестнайсета улица №1733 във Вашингтон и представляваше копие на езически храм, храма на Мавзол, истинския Мавзолей… място, което да заемеш след смъртта. Два седемнадесеттонни сфинкса вардеха бронзовата порта на главния вход. Вътрешността приличаше на разкошен лабиринт от ритуални зали, коридори, заключени подземия, библиотеки и дори една куха стена, криеща останките на двама души. Бяха му казали, че всяка стая има своя тайна, и все пак знаеше, че най-голямата тайна се пази в гигантската зала, в която в момента беше коленичил с череп в дланите.

Залата на Храма.

Имаше форма на идеален квадрат. Таванът шеметно се извисяваше на трийсет метра, носен от монолитни колони от зелен гранит. Помещението беше опасано със столове от тъмен руски орех, тапицирани с ръчно обработена свинска кожа. Пред западната стена се издигаше десетметров трон, срещу който имаше скрит орган. Стените бяха истински калейдоскоп от древни символи… египетски, староеврейски, астрономически, алхимически и други, все още неизвестни.

Тази вечер Залата на Храма се осветяваше от групи грижливо подредени свещи и от бледия сноп лунни лъчи, процеждащи се през грамадния оберлихт на тавана и огряващи най-изненадващия елемент на помещението — огромен олтар, изсечен от масивен блок белгийски черен мрамор и разположен в абсолютния център на квадрата.

„Тайната е как да умреш“ — напомни си посвещаваният.

— Време е — разнесе се шепот.

Посвещаваният плъзна поглед по изправената пред него изящна фигура в бели одежди. Върховният почитаем майстор. Наближаващ шейсетте, този човек беше американска икона, обожаван, снажен и несметно богат. Някога тъмната му коса сега сребрееше, известното му на всеки лице отразяваше цял живот, прекаран на върха, и могъщ интелект.

— Положи клетвата — рече почитаемият майстор с глас, мек като сипещ се сняг. — Завърши пътя си.

И като всички подобни пътувания, пътят на посвещавания беше започнал с първата степен. Онази вечер, с ритуал, подобен на този, почитаемият майстор му сложи на очите кадифена превръзка, опря в голите му гърди церемониална кама и го попита:

— Заклеваш ли се в честта си, че нямаш користни или каквито и да е други недостойни подбуди и свободно и доброволно предлагаш кандидатурата си за тайните и привилегиите на това братство?

— Заклевам се — излъга посвещаваният.

— Тогава нека това бъде жило за твоята съвест и ти донесе мигновена смърт, в случай че някога издадеш тайните, които ще ти бъдат разкрити — предупреди го майсторът.

Навремето посвещаваният не изпита страх. „Никога няма да узнаят истинската ми цел“.

Сега обаче усещаше в Залата на Храма някаква знаменателна тържественост и в ума му се въртяха ужасните предупреждения, отправени му по време на пътуването, заплахи за жестоки последици, ако някога издаде древните тайни, които щеше да научи: „Гърлото ми да бъде прерязано от ухо до ухо… езикът ми да бъде изтръгнат из корен… вътрешностите ми да бъдат изкормени и изгорени… пръснати по четирите небесни вятъра… сърцето ми да бъде изтръгнато и хвърлено на полските зверове…“

1